А Дина продължаваше да стои като вкаменена, без да каже нито дума.
Давин
Гроб на герой
Погребахме го два дни по-късно. Бе тих, ясен, студен ден, а мъглите вече ги нямаше. Жителите на крепостта бяха толкова тихи и неподвижни, че човек можеше да реши, че са каменни статуи, ако не бе дъхът им, който се виждаше така ясно на фона на студения въздух.
Носеха го шестима мъже. Аз с удоволствие бих бил един от тях, ала кракът ми все още не бе оздравял напълно и не можех да вървя, без да куцам. Най-отпред бяха Астор Ская и Ивайн Лаклан, подпрели носилото на ковчега на раменете си.
Бяха облекли Нико в броня и шлем. От едната му страна бяха положили меча му, а върху гърдите — измайсторения от Тано щит. По щита ясно личаха следите от меча на Дракан, останали от двубоя. Успях да зърна лицето на Нико, скрито наполовина от шлема, само за миг. То вече ми се струваше чуждо и непознато, сякаш не бе на Нико. Така силно ми се искаше да извикам и да кажа на всички, че това бе грешно. Че той не бе такъв. Че го бяха нагласили като войник, което би го изпълнило с омерзение, ако бе жив. Но така се погребваха герои, а Нико бе точно това: един мъртъв герой.
Въпреки това би възненавидял цялото шествие, фанфарите и барабаните, всички униформи. Мисля, че би му харесало единствено прощалното слово на Дина.
— Той ме помоли да ви споделя последната му воля — рече тя, а гласът й проряза въздуха, макар и да не викаше. — Родът Рауенс е лишен от наследник от мъжки пол. Няма граф, който да се възкачи на престола в Дунарк. Ала Нико искаше… Никодемус Рауенс сключи брак с Кармиан Гелтерс и волята му е тя да управлява крепостта Дунарк и намиращия се в нея град в ролята си на графиня. Това е записано на хартия — за онези, които могат да четат, и е подпечатано с личния му печат. Аз обаче моля всички тук присъстващи да станат свидетели, че казаното от мен е вярно.
Кармиан стоеше до Дина, облечена в черна рокля. За първи път я виждах с пола. И макар всички да бяха впили очи в нея, лицето й не трепна. Стоеше стройна като топола, с втренчен в нищото поглед, и според мен вече приличаше на истинска графиня, от онези, с които не би искал да си имаш вземане-даване. А и… Ако човек погледнеше Дина, веднага осъзнаваше, че всяка дума бе вярна, точно както и Нико бе казал.
— Ние сме свидетели — рече Астор Ская формално.
А част от мъжете от Ская, Кензи и Лаклан потропаха по щитовете си, за да изразят своето съгласие.
— Благодаря — рече Дина.
Видях, че в този момент се разплака, за първи път, откакто с мама излязоха от лечебницата, за да ни съобщят тъжната вест. След това тя каза, толкова тихо, че според мен я чуха единствено най-близко стоящите до нея:
— Ще ми липсва.
Имаше толкова много неща за оправяне. Както след всяка война. Хора, останали без дом, хора, останали без работа или роден град. Хора, загубили повече или по-малко, или почти всичко. Четиринайсет от рицарите на Дракан бяха оцелели, поне за тях знаехме със сигурност. Трима бяха избягали в суматохата, а останалите единайсет седяха затворени в тъмницата на Астор Ская.
Обайн се бе събрал със своята Маери и бе тръгнал на път към Арлайн. Управителят на пристанището получи обещание от Мауди Кензи, че кланът ще му помогне да построи нов кораб. По погледа, който Мауди ми хвърли, съдех, че аз ще съм един от корабостроителите. Кармиан и Главният стражар събраха колкото войници бяха останали от войската на Дракан и тръгнаха към долината. Това не стана съвсем мирно и кротко, но като цяло мъжете се радваха, че отново имаше кой да им казва какво да правят. Чух, че й бяха измислили прякор — Лъвицата, — и дори се хвалеха колко сурова можела да бъде. Мисля, че Нико излезе прав — от Кармиан щеше да излезе добра графиня. Нямаше да им е лесно с нея, но щеше да се справя добре. Може би дори по-добре от самия Нико.
Аз не можех да свикна с мисълта. Смятах, че бе несправедливо. Всички можеха да се върнат вкъщи, но не и той.
Изминаха още два дни, преди и ние самите да се отправим към Хвойновата къща.
— Рикерт ще дойде с нас — рече Дина. — И Тано също.
Рикерт, добре, това разбирам, ама Тано?
— Кой е този Тано?
— Чирак на Рикерт — рече Дина.
Но при тези думи се изчерви, и макар все още да ми бе доста трудно да разбирам момичетата и техния заплетен език, знаех какво означаваше това.
— Трябва да внимава как се държи с теб — рекох аз.