— Той това и прави — отвърна ми Дина и се престори, че нищо не е станало. — Давин…
— Да?
— Има и още нещо. Знам, че много ще се ядосаш. Ала трябва да обещаеш, че няма да кажеш нищо, абсолютно нищо, докато не се приберем у дома, в Хвойновата къща.
Това пък какво беше?
— Защо? — попитах подозрително.
— Обещай ми.
След това тя ме погледна, и макар да ми бе сестра и да бях живял с нея от люлката, не можех да й откажа при този поглед.
— Добре, обещавам. Какво има?
— Ела с мен.
Дина ме издърпа навън до шейната, която Астор Ская ни бе отстъпил, за да можем да се върнем у дома. Тя имаше нещо като покрив от корабно платно, за да не ги вали сняг пътниците. Един тъмнокафяв жребец, с който Дина се бе сдобила някъде по пътя, бе впрегнат в шейната и чакаше знак, за да тръгне напред.
— Обеща ли? — попита мама, която седеше на капрата.
— Да.
— Добре. Позволи му тогава да погледне вътре.
Не разбирах защо бе цялата тази тайнственост. Поне докато не дръпнах платното настрани.
На едната седалка, увит в одеяла и кожи, лежеше Нико. Изобщо не изглеждаше добре, но не бе и мъртъв.
В първия миг така се потресох, че ми се наложи да седна. След това побеснях.
— Как можахте да ме оставите да вярвам… Как можахте да излъжете…
— Ти обеща да не казваш нищо, преди да се приберем! — рече Дина.
— Но… Защо?
— Защото казах на майка ти, че предпочитам да умра… Отколкото да бъда граф на Дунарк до края на живота си — каза ми Нико с тънък и съвсем отмалял гласец. — Тогава… Тогава не бях на себе си.
— Понякога границата между живота и смъртта е съвсем малка — рече мама. — А ако на човек не му се живее, е много лесно да умре. Така че… Ние решихме, че Никодемус Рауенс трябва да умре. Обаче Нико може да продължи да живее.
— Но… Дина плачеше…
Тя продължаваше да изглежда доста тъжна.
— Той не може да остане тук, Давин. Веднага щом събере достатъчно сили, ще трябва да отпътува. Някъде, където никой не е чувал за Никодемус Рауенс и където никой не би го познал. Така че, когато казах, че ще ми липсва… Това бе пълната истина.
В този момент ми мина друга мисъл през ума.
— Но… Ние те погребахме. Видях го с очите си!
— Не — отвърна ми Нико. — Вие погребахте Дракан. Моя полубрат, който най-накрая получи хубав гроб и признание, че принадлежи към рода Рауенс — той се прокашля. — Това е един вид позакъсняла справедливост.
Не бях сигурен, че можех да се съглася. Особено като се замисля, че Астор Ская и Кармиан вече планираха издигането на истински гроб, подобаващ на герой, със статуи и така нататък…
Нико и Дракан. Дракан и Нико. Знаех добре, че бяха братя, знаех добре, че си приличаха.
А и Нико би възненавидял мисълта да лежи в подобен гроб. И май все пак така беше най-добре.
Дина
Снежни топки
Хвойновата къща си стоеше на старото място, с покрит със сняг покрив, и си бе все същата. Дори овцете се бяха прибрали от лятна паша, защото Мауди ги бе довела заедно със своите предния ден. Щеше да отнеме малко време, преди да доведем Фалк и Силке от Фарнес, където те все още живееха в конюшнята на Управителя на пристанището.
— Странно е — рекох на Тано. — Всичко изглежда толкова обикновено.
— Трябва да се радвате, че войниците на Дракан никога не стигнаха дотук.
— Да.
Ние наистина се радвахме — мнозина други хора се прибраха по домовете си, където ги очакваха единствено опожарени останки, точно както бе станало с нас в Биркене. Ала аз не това имах предвид. По-скоро… Бяха се случили толкова много неща, че ми бе странно как Каменният кръг все още се издигаше на същото място. Бе някак нереално, че виждах пред очите си конюшнята, заграждението за овцете и ябълковите дървета. И че всички те изобщо не се бяха променили.
Когато аз самата бях толкова различна вътрешно.
Салан бе заел един от конете на Мауди и макар мама да искаше той да лежи в шейната като Нико, самият Салан смяташе, че бе достатъчно силен, за да язди сам. Виждах как погледът му непрекъснато шареше от единия връх до другия, точно като на хрътка, дебнеща своята плячка. Той не бе напълно здрав, но въпреки това продължаваше да ни пази. Мама и нас, останалите.
— Дракан е мъртъв — рекох внимателно, сякаш, за да чуя как щяха да прозвучат думите.