— Какво смята да прави Нико? Когато оздравее?
— Иска да стане учител. Ще учи децата да четат и смятат и… И да вярват в себе си.
— Това е хубав занаят.
— Да. Само ми се иска да можеше да го практикува някъде по-наблизо.
— Тук винаги ще е опасно за него. Рано или късно ще го разпознаят. Достатъчно лошо е, че толкова много хора вече знаят тайната му. Колко дълго според теб едно малко момиченце като Мели ще успее да я запази?
— Мели ще си мълчи.
Поне така си мислех.
Той ме гледа дълго.
— Ако можеше… — рече Тано накрая, колебливо и бавно. — Ако беше по-голяма… Щеше ли да заминеш с него?
Поклатих глава, при което усетих новото украшение в косите си. Беше така непривично, че косата ми поне веднъж не се разлетя на всички посоки.
— Не. Не и сега — рекох аз.
Защото макар и човек да иска да бъде притежаван от някого, това не означава, че не може да принадлежи някъде.
Давин
Новият ковач
Зимата затрудни построяването на новата ковачница. Затова Рикерт и Тано живееха у Мауди и деляха работно място с учителя Маунус, от което Мели бе много щастлива. Тя се хвърляше в прегръдката на Рикерт всеки път, щом го видеше, и така увисваше на врата му, че човек се чудеше как я издържаше. Ала явно той нямаше проблем с това.
Роза бе първата, която го изрече на глас. Не знам дали бе целенасочено или не. Все още рядко можех да разбера какво знаеше и какво не.
— Човек може да си помисли, че е негово дете — рече тя. — Виж ги само!
Човек може да си помисли, че е негово дете. Това ме накара да се замисля. Мислех в продължение на няколко дни, докато накрая успях да остана насаме с Рикерт край пещта в работилницата на учителя Маунус.
— Рикерт… Защо всъщност реши да се преместиш тук, в планината?
Той остави чука и изтри челото си с края на кожената си престилка.
— Човек не може да живее без близки — рече той. — След като Еллин почина… не ми бе добре сам в тази къща.
— Ти винаги си обичал Мели — рекох аз внимателно. Човек не питаше направо за такива неща.
Той се усмихна несъзнателно.
— Да. И Еллин я обичаше, не помниш ли? Ние така и не се сдобихме с наше дете.
— Рикерт…
Той явно долови нещо в гласа ми.
— Говорил ли си с майка ти? — попита ме той.
— Не.
— Може би трябва да го сториш.
— Предпочитам… да говоря с теб.
Той въздъхна.
— Добре, момче. Ако искаш да питаш нещо, давай!
— Ти ли си баща на Мели?
Той не ми отговори веднага. След това отпи глътка вода от черпака и го подаде тихо на мен.
— Майка ти искаше толкова силно да има дете — рече той. — А почти нямаше към кого да се обърне за помощ.
— Ала… Еллин…
— Първия път… бе преди да срещна Еллин. Ала за Мели знаеше… Това се случи, след като разбрахме, че тя самата не би могла да има… — той изтри чело още веднъж. — Тя не бе като… останалите жени. Еллин. Тя бе щедра. Не тесногръда. А и знаеше, че исках единствено нея.
Първия път. Та това означаваше, че…
Той ме гледаше в очите в мига, когато го осъзнах. След това кимна леко.
— Да, момче, и на теб също. И на теб.
Дина
Преди Войната на жриците
Чувам ги как си шушукат, когато минавам покрай тях. „Ето я дъщерята на Жрицата на срама. Тя е тази, която…“ Невинаги успявам да чуя всичко. Може би казват: „бе ухапана от дракон по ръката.“. Или: „бе отвлечена от Валдраку“. Или: „чийто баща е черен магьосник“.
Ала ти може би не знаеш всичко това. Не е сигурно, че си чул цялата история. А пък може и да не си спомняш всичко.
За мен историята започна в деня, когато разбрахме, че графът на Дунарк е бил убит, и не само самият Ебнезер Рауенс, а и бременната му снаха Адела, заедно с малкия й син Бриан. Смяташе се, че виновник за това бе собственият син на графа Никодемус. Затова повикаха Жрица на срама, която да го накара да си признае, така че да могат да го екзекутират.