Ала когато мама срещна Нико, тя откри, че той се срамува от много неща, но не и от това престъпление. Затова тя бе заявила, че той не е убиец. Това не зарадва особено Дунарк, най-вече Дракан, който в действителност се оказа незаконен полубрат на Нико, макар и самият Нико да вярваше, че те бяха просто братовчеди.
Затова Дракан лично дойде в селцето Биркене и Липовата къща, където живеехме. Искаше да ме отведе в Дунарк. В началото си помислих, че е за да помогна на мама — аз съм наследила нейната дарба и точно бях станала нейна ученичка, — ала Дракан искаше друго. Целта му бе да ме използва като заложник, за да накара мама да прави, каквото й кажеше. Затова ме заключи в килията на Нико.
Така с Нико станахме приятели. И заедно избягахме през леговището на драконите, макар и аз да умирах от страх. Ако не бе Нико, драконите щяха да са ме изяли цялата, а не просто да ме ухапят по ръката.
Но не можахме да открием мама. А и цялата крепост ни издирваше, така че трябваше да се скрием у учителя Маунус, стария преподавател на Нико. Дракан се провъзгласи за граф на Ордена на дракона, обяви мама за вещица и заяви, че ще я хвърли на драконите. Постепенно осъзнахме кой бе истинският убиец. Защото, ако той успееше да затрие целия род Рауенс и да обезглави Нико по обвинение в убийство, то нямаше да има кой да му попречи да се възкачи на престола на Дунарк. Хитър беше този Дракан. Най-странното бе, че той можеше да погледне и мен, и мама в очите, без да се срамува. Можеше ли на света да съществуват хора, лишени от чувство на срам? Той бе един от тях. И макар накрая да успяхме да спасим мама от Дунарк с помощта на племенницата на учителя Маунус, Вдовицата и Главния стражар на крепостта, все още имаше множество хора, които вярваха, че Нико бе чудовище, убило собственото си семейство. Защото беше непонятно как Дракан би могъл да го извърши и да погледне мама в очите.
Мама ми бе казала веднъж, че този, който може да погледне една Жрица на срама в очите, е специален човек, както и най-добрият приятел, когото можеш да намериш. В началото си мислех, че Дракан бе такъв, което беше огромна грешка. Но когато срещнах Роза… Роза се срамуваше от толкова много неща. Че другите викаха „копеле“ след нея, защото баща й не се бе оженил за майка й. Че по-големият й брат я биеше. Че удряше майка й. И така нататък. Ала когато се погледнахме в очите за първи път, й помогнах да разбере, че нямаше от какво да се срамува. И сега сме приятелки, за цял живот. Именно Роза прободе с нож крака на Дракан, точно когато той се канеше да забие меча си в Нико.
Нико имаше възможност да убие Дракан в този миг. Ала не го стори. Използва тъпата страна на меча си, вместо острието. Което бе грешка. Защото Дракан извърши впоследствие ужасни неща. Той изгори Липовата къща и изкла всичките ни животни, а със сигурност е възнамерявал да убие брат ми Давин и сестра ми Мели. За щастие те бяха намерили убежище у ковача на Биркене Рикерт и съпругата му Еллин, така че Дракан не ги откри.
След това ни се наложи да се скрием в Хьойландет, заедно с Роза, Нико и учителя Маунус, защото Дракан владееше крайбрежието. Мама дори трябваше да бъде пазена всеки път, когато излизаше на кон от селото ни. Тази роля се падна на огромния Салан Кензи, който е висок и широкоплещест като дъб и бе работил като пазач на кервани в миналото. Но веднъж с мама все пак попаднахме в засада, когато Салан не бе с нас, и мама бе улучена от стрела. Едва успяхме да я спасим, а Давин така се разяри, че избяга от вкъщи, за да намери предателя и да го предизвика на двубой.
Предателят обаче не бе Ивайн Лаклан, както си мислихме. Някой ни беше казал така, за да всее раздор между клановете в Хьойландет. Истинският виновник бе братовчедът на Дракан — Валдраку. А когато поех към Баур Лаклан, за да спра двубоя на Давин, попаднах право в лапите на Валдраку, който ме плени заедно с едно малко момченце от клана Лаклан на име Тавис.
Беше ужасно. Всички мислеха, че съм се удавила. Само мама, Давин и Роза продължаваха да се надяват, макар и да не знаеха къде да търсят. Валдраку ме отведе далеч надолу по крайбрежието — в града Дракана, където жени и деца работеха в големи работилници за производство на оръжие или в тъкачници. Той ме накара да използвам уменията си на Жрица на срама срещу всеки, който нарушеше правилата му, а ако не изпълнявах каквото ми кажеше, си го изкарваше на Тавис. Вече го бе бил веднъж с ужасната верига, която носеше на кръста си, когато отказах да му дам знака си на Жрица на срама — колието, което мама ми даде, щом станах нейна ученичка.