Всички се страхуваха ужасно от мен — и децата, и възрастните. А Валдраку обичаше да ги гледа как плачат и се извиняват, защото ги карах да се срамуват. Аз се чувствах все по-зле и по-зле, докато накрая не изгубих дарбата си. По-късно мама ми каза, че тя не била изчезнала завинаги, а просто се била скрила, така че Валдраку да не може да злоупотребява с нея. Което явно бе истина, защото уменията ми се възвръщаха от време на време, когато най-малко го очаквах.
Един от хората на Валдраку продаде знака ми на Жрица на срама на случайно срещната жена. Обаче Вдовицата и Главният стражар се опитвали да съберат войска, с която да се противопоставят на Дракан, и по тази причина държали под око Дракана. Благодарение на това те успяха да вземат знака ми и да го изпратят на мама. За щастие. Защото тогава Давин дойде и ме намери. Давин и Роза, и приятелят им Барутлията.
Накрая се наложи Давин да убие Валдраку — в калта в Свинската урва, на всичкото отгоре с меч, който бе отмъкнал от някакъв ранен. Брат ми не си бе представял точно така прословутия си двубой, ала ако не бе убил Валдраку, той щеше да избяга с мен и пак щях да съм му заложница. А и никога нямаше да успеем да се върнем навреме в Хьойландет, за да спрем битката, провокирана от Дракан и опитите му да скара клановете Кензи и Ская.
Защото именно аз ги накарах да спрат. За миг възвърнах дарбата си на Жрица на срама и сложих край на всичко. След това уменията ми отново се спотаиха някъде, а мен така силно ме заболя глава, че направо ми причерня. Ала войната така и не избухна и ние се върнахме в Хвойновата къща и поживяхме мирно и спокойно поне за малко.
Докато не се появи баща ми. Преди много, много години, още преди да се родя, мама бе избягала от баща ми и семейството му, защото бе осъзнала, че те са черни магьосници и притежават дара на змията — умението да карат хората да вярват на лъжи, сънища и приключения, на всичко измамно. Баба ми била заръчала на баща ми да направи дете на мама, защото й се искало да види дали то щяло да наследи и двете дарби. Това дете бях аз. А мама умираше от страх, че Сезуан и родът му щяха да ме намерят някой ден.
Така че тя взе децата си и Роза, която вече ми бе като доведена сестра, и тръгна да бяга. Това бе едно бягство, изпълнено с опасности. Не само защото баща ми ни търсеше. По петите му вървеше един човек, който някога бе носил името Назим, а сега се наричаше просто Сянката. Назим ни причини много вреди, защото бе завистлив и искаше Сезуан само за себе си. Той намушка нашето куче Пес с нож и то умря. След това хвърли върху мен отровна змия, така че за малко да не си отида от този свят… А ние всички мислехме, че Сезуан бе виновен.
Избягахме в Сагислок. Там попаднахме в Благотворителното дружество, където смятахме, че ще сме в безопасност. Това бе място, където приемаха бездомници като нас. Ала там се превърнахме в роби. Но не само на нас ни бе зле. Дори богатите, заможни семейства, като например Аурелиус от улица Сребърна, ги беше страх да не изгубят децата си. Защото, ако децата не успееха да наизустят сума ти стихчета за това колко мъдър и справедлив бе граф Артос, биваха изпращани при учителите. Те ги обезличаваха, подстригваха и ги превръщаха в малки сериозни същества, които обичаха графа от все сърце.
Нико и Давин смятаха, че могат да ни откупят, като помогнат на Мира Аурелиус да научи стихчето за графа, ала вместо това бяха изпратени в крепостта „Сагис“ като затворници, защото бе забранено да преподаваш, ако не си учител. А от тази крепост не бе никак лесно да избягаш. В заобикалящото я езеро живееше Змията, огромен морски звяр, който можеше да преобърне обикновена лодка само с един удар. А на сушата бяха драконите и много високи стени.
На Давин и Нико никак не им било лесно там. Давин го бичували един път, а Нико се страхувал от тъмнината, защото му напомняла за килията в Дунарк, където бе затворен в миналото, покрит с кръвта на семейството си. Освен това непрекъснато се страхували някой да не открие кои са те в действителност. Граф Артос всъщност бе дядо на Дракан по майчина линия, както и прадядо на убития от Давин Валдраку.
Накрая обаче тайната им била разкрита и ги изпратили в Залата на шепота, защото граф Артос искал да ги превърне в послушни слуги, които да правят каквото им каже. Давин не ми е разказвал особено много за това време, обаче и на него, и на Нико им личеше, че там човек бързо губеше разсъдък. Залата на шепота бе подействала най-зле на Давин, който бе доста смел и бе свикнал да се справя с всичко. Ала шепнещите гласове го победиха и той за малко да удави Нико, само и само да не му се налага да ги чуе отново.