Само един човек можеше да ни помогне да освободим Давин и Нико — баща ми, Сезуан. Мама не искаше да ме даде на него, ала аз избягах и сключих сделка с баща си. Ако ни помогнеше, щях да тръгна с него и да му позволя да провери дали притежавах дара на змията.
Не бе лесно да го опознае човек. Той мамеше хората. Свиреше им на флейтата си и те вярваха на всяка негова дума. Виждаха само онова, което той искаше да видят. Ала той попя и на мен, когато ме беше страх, така че накрая започнах да го възприемам като свой баща и да му вярвам.
Сянката обаче продължаваше да ни следва. Той бе полудял от праха за сънища, който Сезуан му бил дал някога, и сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия сън. Побърквал се все повече и повече, докато накрая загубил всяка човещина. Сянката всъщност беше брат на Сезуан.
Ние нямаше да можем да влезем в крепостта „Сагис“, докато Сянката беше с нас. Така че Сезуан бе принуден да му дари един последен сън. Този сън го приспа толкова дълбоко, че той умря.
Бях страшно нещастна. Искаше ми се просто да избягам, ала Сезуан оставаше единственият човек, който можеше да ни помогне. И той го стори, макар че това му костваше живота. Той засвири на флейтата си, така че на всички в крепостта им се присъни един и същи сън — сън, който отключи врати и накара хората да вярват, че свободата бе постижима.
Точно преди да умре, татко ми остави своята флейта. И ми каза, че не съм наследила дарбата му. Ала ме излъга. Защото, ако не притежавах дара на змията, как щях да успея да накарам с музиката си морското чудовище да пощади лодката ни? Понякога ми се иска да не го бях сторила, но в противен случай никога вече нямаше да се приберем в Хвойновата къща.
„Ето я. Ухапаната от дракон. Отвлечената от Валдраку. Чийто баща е черен магьосник.“
Няма какво да кажа на хората, които шушукат зад гърба ми. Случиха се толкова много неща. А сега и ти знаеш предисторията, довела до Войната на жриците.