Почти бях прекосил застлания с калдъръм двор на къщата на Управителя, когато го чух да промърморва:
— Де да бе така.
В началото не разбрах какво имаше предвид. Но после се замислих какво го очакваше. Едно самотно пътуване сред враждебни земи, пътуване, в края на което, ако имаше късмет, щеше да убие своя полубрат. Вярно, че не бе лесно да си син на Жрица на срама, брат на Дина и така нататък, но точно в този момент изобщо не бе по-добре да носиш името Рауенс.
Давин
„Сребърния вълк“
— „Сребърния вълк“? — учуди се Управителят на пристанището. — Какъв интерес само проявявате към този кораб. Човек би помислил, че сте решили да го купите — той се разсмя дрезгаво, защото хора, които едва можеха да платят два сребърника за буре с херинга, едва ли имаха възможност да закупят кораб с пълно снаряжение.
А аз бях разбрал, че „Сребърния вълк“ бе точно тук. Малък двумачтов кораб, който превозваше стоки от пристанището на Магданер до Фарнес и обратно.
— Искам да знам кой е собственикът — казах. — От чисто любопитство, това е всичко.
— Странно, че с младия господин се интересувате от едно и също. Представи си само, и той ме попита същото.
Аха, значи и Нико е разпитвал за „Сребърния вълк“. Не знаех дали бе хубаво или лошо. Думите на Управителя доказваха, че корабът представляваше интерес за Нико, но това не бе новост за нас. Ала фактът, че задаваше толкова много въпроси, бе успокоителен. Явно не възнамеряваше да се качи на сляпо на кораба и да падне в ръцете на екипажа.
Дина не слезе за обяд. Роза така ме погледна, че направо ме изби пот под вълнения пуловер.
— Питам, защото ми се стори, че видях един познат да се качва на него — добавих аз, за да дам поне някакво обяснение.
— М-да, случва се. Но аз всъщност не знам кой е собственикът му. Той акостира тук десет пъти годишно, бива разтоварен и натоварен и отново вдига платната. Един мъж с прякор Гарвана плаща таксата. Само толкова знам.
Кратен? Дали това не бе непознатият с наметалото?
— Значи сигурно той я притежава?
Управителят отново се разсмя с дрезгавия си смях.
— Синко, доста имаш да учиш за корабоплаването. Подобен търговски кораб не е собственост на екипажа. Не, някъде в Магданер със сигурност живее търговец, чието богатство се множи с всеки курс на кораба. Докато съдът не претърпи корабокрушение, разбира се, и докато търговецът купува и продава правилната стока.
Управителят кимна с глава към тезгяха, където съпругата му продаваше своя пунш.
— Ето го там Гарвана, заедно с първия си помощник. Можеш сам да го попиташ, ако искаш.
Погледнах в посока към тезгяха. Не видях мъжа с наметалото.
— Кой от всички?
— Високият — отвърна Управителят на пристанището.
Високият. Не можех да го сбъркам — един от гостите до тезгяха се извисяваше с цяла глава над останалите. Когато се вгледах по-внимателно в него, разбрах откъде бе дошъл прякорът му. Косата му бе права, дълга и черна като гарванови пера. А освен това имаше най-големия крив нос, който някога бях виждал. Изглеждаше, сякаш наистина можеше да го използва, за да кълве хората.
— Е? — подкани ме Управителят с блеснал поглед. — Той не хапе, доколкото знам.
— Стой настрана от него — прошепна ми Роза ядно. — Не ти ли е останал поне малко здрав разум?
— Може би по-късно — отвърнах аз на Управителя.
— Добре, но не се знае колко дълго ще остане.
Стана ми ясно, че според него ме бе страх, и това ме подразни. Но Роза бе права. Бе глупаво да отида направо при непознатия. Или пък не? От друга страна…
— Ще отида да си купя пунш — рекох и се изправих. Роза ме хвана за крачола на панталона, за да ме спре, но аз се престорих, че не забелязвам. Вече бях станал, когато ми хрумна, че Гарвана може да бе участвал в засадата с арбалета. Вече обаче бе късно да се откажа.
Кръчмата бе пълна, така че Маери, дъщерята на Управителя, трябваше да помага зад тезгяха. Тя ми се усмихна.
— И ти ли искаш пунш, Давин?
— Да, благодаря — в този миг се замислих за отънялата ни кесия. — Един съвсем малък.
Маери хвърли бърз поглед през рамо. Майка й имаше много работа в другия край на тезгяха.
— Малкият пунш струва два шилинга — рече тя. После ми смигна и напълни чашата догоре.