— Благодаря.
Взех топлата напитка и вдишах парата. После се облегнах на тезгяха и се опитах да подслушам разговора между Гарвана и първия му помощник.
— … пълен безпорядък — рече помощникът. — Така става, като на палубата се качат жени.
— Аха, хич не изглеждаше да ти беше скучно — добави Гарвана сухо. — Нима не ти настояваше така горещо да й дадеш ножа си?
Жени на борда? Какво правеше една жена с нож на палубата на търговски кораб?
— Казвам ти, ще изкараме пари.
— Да, ти ще изкараш.
— Не, ще има за всички. Купища пари. Ако спрете да мрънкате!
Мери ми се усмихна очарователно. Сигурно мислеше, че съм останал при тезгяха заради нея. Щеше ми се да бе така.
Тя бе тъмнокоса, точно като майка си, а и доста сладка. Но това с парите не ми хареса. Защото Нико изобщо не бе особено богат в момента.
— Довърши си питието — рече Гарвана. — И намери този дърводелец. Буретата ми трябват днес.
Помощникът остави чашата на масата и тръгна към вратата. Проследих го с поглед.
Изведнъж усетих как някой ме хвана за ръката. Бе Гарвана.
— Обичаш ли риба, момче?
Аз се изскубнах от хватката му. Не бе трудно, той не се опита да ме спре.
— Не особено.
— Ами тогава недей да подслушваш чужди разговори. Иначе може да те пратим на гости при тях.
Какво, по дяволите, му имаше на този кораб, че всички ме съветваха да стоя надалеч от него?
— Да не би да твърдиш, че съм ви подслушвал?
— Да — рече той сдържано. — Точно това твърдя.
Мъжът хвърли няколко монети на тезгяха и си тръгна.
— Видя ли, страшно умна постъпка — рече Роза. — Ала вероятно на кораба има още един-двама моряка, които не те познават и нямат представа колко си любопитен. Може би си струва да отидеш на кея и да им викнеш няколко пъти, че и те да разберат.
— Ти се мислиш за много умна — рекох аз, като сам осъзнавах, че това не бе най-остроумният отговор. — Как според теб трябва да постъпим?
— Да се срещнем утре призори на кея и да спрем Нико.
Да, това определено звучеше много разумно. Само че моят план не бе да спра Нико, а да не му позволя да замине без мен. Нямаше нужда обаче да й споделям това.
— Добре — промърморих. — Така да бъде.
Дина и Роза нямаше да имат проблем да се измъкнат. Те спяха в една стая с Маери и другите две дъщери на Управителя на пристанището. Ала Салан… Салан бе работил като пазач на керван през по-голямата част от съзнателния си живот, а през последните две години бе закрилял мама. Той винаги бе нащрек, дори докато спеше. Какво можех да му кажа, ако се събудеше? Но щом Нико можеше, и аз щях да се справя.
Поне така си мислех.
— Накъде си тръгнал, момко?
— Само ще отида да пишкам — отвърнах.
Но Салан отметна одеялото настрана и седна в леглото.
— Мойш да ползваш гърнето — рече той.
— Не, предпочитам да…
— Слушай ся, момче. От деня, в който пристигнахме, с момичетата не ви свърта на едно място. Непрекъснато търчите наляво-надясно, ако не единият, то другият. За миг не мойте да седите на едно място, а ся не искаш и да си лежиш в леглото през нощта, нито да пишкаш в гърнето като всички останали. Нещо сте намислили. Или ша ми дадеш некво добро обяснение, или ша си легнеш веднага като послушно момче.
Нямаше съмнение, че говореше сериозно. Не можех да видя лицето му на слабата лунна светлина, която проникваше през процепите на капаците, но го познавах достатъчно добре, за да знам, че щом ми говореше с тази интонация, нямаше смисъл да се опитвам да възразя. А ако все пак се опитах да изляза, той щеше да направи необходимото, за да ме спре.
По дяволите. Ами сега?
Нико не се намеси. Не каза нито дума. Може би още спеше? Или…
— Къде е Нико? — попитах.
— В леглото си — промърмори Салан, — като всички останали нормални хора. А ако ти…
И тогава забеляза нещо. От страната на Нико лежеше нещо, което наподобяваше човек, но това бяха просто няколко възглавници и нечие палто. Нико го нямаше. Бе взел и дисагите си.
Огромната длан на Салан се сви в юмрук около ръката ми.
— Казвай, момче. Кво става тук?
Нико го нямаше. Вероятно бе на път към кея, а може и вече да се бе качил на кораба. Нямах време за разговори и обяснения. Извъртях се наполовина, сръгах с лакът Салан в корема, точно под ребрата.