Той сам ми бе показал тази хватка. Но в този момент явно не очакваше да му окажа съпротива. В неговите очи аз все още бях непохватният „момък“, когото той бе взел под крилото си. Може би сега съжаляваше. Чух съскащ звук, като от спукан овчи мех, след което Салан се сви одве. Аз се отскубнах от хватката му и тръгнах към вратата. Знаех, че ще тръгне след мен, но ако от бягането ми нощем имаше някаква полза, то тя бе, че бях станал много бърз и можех да тичам до безкрай.
Хукнах надолу по стълбите, като вдигнах такава гюрултия, че скоро цялата къща щеше да е на крака, но това беше без значение. Не знаех дали Дина и Роза вече бяха успели да се измъкнат, а пък и вече бе все едно. Ако зависеше от мен, те щяха да си стоят вкъщи, вместо да се мотаят посред нощ из Фарнес. Чух Салан да вика след мен, все още задъхан от удара.
— Давин! Спри!
Бе ядосан. Щеше да ме фрасне здравата, ако ме хванеше. Но не затова бързах толкова, а защото си представих как Нико отплава сам на „Сребърния вълк“ в компанията на Гарвана, който смяташе да изкара „купища пари“ от това. С трясък отворих вратата на дома на Управителя, претичах през покрития с калдъръм двор и излязох през портата. Вятърът бе стихнал, доколкото това бе възможно във Фарнес, а пълната кръгла луна сияеше зад воал от облаци. Не бях успял да си обуя ботушите, но бях свикнал да бягам бос, това не можеше да ме спре.
Продължих надолу по стръмната улица към пристанището, минах по кея… Къде беше корабът? Бе хвърли котва точно…
Там!
Сега обаче мястото бе празно. Корабът го нямаше.
Спрях. Втренчих се в далечината над тъмната водна повърхност. „Сребърния вълк“ се поклащаше насред сияйна сребърна лунна пътека. Платната му все още бяха прибрани. В този момент видях как една малка лодка с гребла напускаше пристанището. От това разстояние не можех да бъда напълно сигурен, но не се съмнявах, че един от двата силуета в нея принадлежеше на Нико.
Не си хабих гласа да викам. Ако бе той, така или иначе нямаше да спре. Направих пет големи подскока и се хвърлих във водата от ръба на кея.
Пльооооок. Студ, студ, студ. За миг останах без дъх, а ръцете и краката ми загубиха топлината, енергията и способността да се движат и се превърнаха във вкочанени, тежки крайници, които единствено ми пречеха. Опитах се да ги принудя да се размърдат, да ги пришпоря напред като непослушен кон. Хайде. Давайте. Едно, две. Ритайте, проклети крака. Хайде, иначе няма да го стигнем!
Лодката точно се канеше да завие покрай ръба на кея.
— Идиот — просъсках си аз, — да не мислиш, че можеш да настигнеш лодка, задвижвана от чифт тежки гребла, докато ти самият разполагаш само с две премръзнали ръце и два още по-вкочанени крака?
Беше безнадеждно.
Аз обаче продължих да плувам. Корабът бе хвърлил котва там, в далечината, не се движеше, така че даже и да не успеех да настигна лодката, просто щях да преплувам цялото разстояние до „Сребърния вълк“.
Борех се със студената вода и бавно напредвах. В лицето ми непрестанно се плискаха малки вълнички, в носа ми влизаше вода и аз отново кихнах. Колко ли голямо разстояние бях преплувал?
Съвсем малко. Дори не бях напуснал пристанището.
„Няма да успея“ — помислих си аз. Лодката бе твърде далеч, водата бе студена, би било най-умно да се върна обратно, докато все още имах сили да стигна до брега. Как щях да помогна на Нико, ако потънех от изтощение на половината път между „Сребърния вълк“ и пристанището.
Роза май щеше да излезе права. Бях постъпил доста глупаво. Продължих да плувам.
Пляс. Този шум бе по-различен от плисъка на малките вълнички около мен. Пляс, фиуууу, пляс фиуууу. Лодка с гребла.
— Давин! Какво, за Бога, правиш?
Вдигнах очи. Нико се наведе напред. С едното гребло се опитваше да задържи лодката на едно място, а другото лежеше неподвижно и от него капеше вода.
— Плувам — отвърнах му аз ядно.
— Няма как да успееш. Много е далеч.
— Да се обзаложим ли?
— Връщай се обратно!
Не му отговорих. Вместо това извадих вкочанената си ръка от водата и се хванах за лодката.
— А ти накъде си тръгнал? — попитах го.
— Това не е твоя работа.
Забелязах, че вторият човек в лодката бе мъжът с пелерината. Същата пелерина, същата шапка. Нещо обаче липсваше. Какво?
Брадата. Последния път, когато го видях, имаше брада.
— Удари го през пръстите — рече…
Не. Това не бе мъж. Не и с тази дълга златиста коса с медни оттенъци, която се подаваше изпод шапката… Гласът бе на жена. Лицето бе на жена. А и тялото, чиито очертания можех да различа под пелерината, определено беше на жена. Той се оказа тя. За малко да се пусна от почуда. Мъжът с пелерината не беше мъж!