— Давин, стига глупости. Няма да ти позволя да се качиш в лодката. Най-добре се връщай обратно.
Продължавах да гледам втренчено мъжа, който не беше мъж. Бях толкова премръзнал, че ми бе трудно да мисля, но една част от съзнанието ми все още бе будна.
Хрумна ми нещо.
— Брегът е доста далеч — рекох.
— Ще се справиш.
— Водата е студена.
— Никой не те е карал да скачаш в нея.
— Ами ако се удавя.
— Няма. Давин, престани!
— Всъщност съм доста уморен.
Което не беше лъжа…
— Ти си добър плувец. Знам, че си.
Да, наистина бе така. Бе го разбрал в пещерата под крепостта „Сагис“. Макар че той бе открил пръв „златния бокал“ на учителите.
— Ръцете ми са съвсем вкочанени. — Това бе самата истина. — Почти не усещам краката си. — И това бе вярно. — Нико, ако не ми позволиш да се кача в лодката, ще потъна!
— Удари го през пръстите — нареди му жената с пелерината. — Никодемус, нямаме време за това.
Нико ме изгледа. След това премери с поглед разстоянието до кея. И ми подаде ръка.
— Качвай се тогава — рече ми той. — Но да знаеш, че ще те върна на брега. Не те искам с мен.
— Никодемус! — запротестира жената.
— Кармиан, нямам избор. Разстоянието е твърде голямо.
Наложи му се да ме издърпа в лодката, сякаш бях голяма тежка риба. Уплаших се, като осъзнах как ме бе изтощила студената вода. Сцената, която разиграх, май се оказа по-истинска, отколкото предполагах. Може би наистина бях стигнал толкова далеч, че нямаше да успея да доплувам до сушата.
— Идиот — промърмори Нико, когато най-накрая успя да ме измъкне целия и ме сложи да легна на дъното на лодката. Бях останал съвсем без дъх. — Със сигурност ще се разболееш от пневмония.
Той пусна двете гребла във водата и започна да гребе към кея. Точно в този миг обаче сред мрака проблеснаха няколко светлини.
— Давин! — това бе гласът на Салан. — Нико! Връщайте се тук!
Нико изсумтя ядосано.
— Целият град ли трябваше да вдигнеш на крака?
— А ти какво си въобразяваше? Че ще ти позволим просто така да изчезнеш в мрака?
Не че бях искал Салан, Дина и Роза да дотърчат на кея. Това не се вписваше в плана ми, но въпреки това можех да се възползвам от ситуацията.
— Ами сега, Нико? Все още ли искаш да ме върнеш на кея? Да не мислиш, че Салан ще ти позволи да отплуваш отново?
— Хвърли го през борда — рече жената, Кармиан, така я бе нарекъл Нико. — Със сигурност ще стигне до брега, ако ли пък не, приятелчетата му ще му помогнат.
Известно време Нико не сваляше поглед от мен. Дадох всичко от себе си, за да му покажа колко уморен и премръзнал бях.
— Не — рече той накрая. — Ще го вземем с нас.
Дина
На лов за вълци
Стоях на кея и гледах как лодката с брат ми и Нико се отдалечаваше все повече, плавайки в посока към кораба. „Не отново“ — помислих си аз. Не можех да понеса мисълта за поредната раздяла, за притесненията, които щяха да доведат до лудост мама, Мели, Роза и мен. За това как щяхме да се чудим какво се случва в действителност и да знаем единствено колко бе опасно и че може би никога нямаше да ги видим отново.
— Дина? — Роза докосна ръката ми. — Той в лодката ли беше? Видя ли го?
— И двамата бяха там — отвърнах аз. — И той, и Нико.
Салан се обърна и ме хвана силно за другата ръка, ала без да ми причини болка.
— Искам обяснение — рече той. — И никой няма да мръдне оттук, докато не го получа.
С Роза се спогледахме. Тя ми кимна леко. И аз мислех като нея. Нямаше смисъл да пазим повече тайни. Поне не тези, свързани с Давин и Нико.
— Нико е намислил нещо — рекох. — Давин мисли, че ще се опита да убие Дракан. Сам.
Салан изруга тихо.
— Затова ли двамата момци тръгнаха на път?
— Да. Или поне така предполагаме. Само че… Мислим, че Нико се е спрял на доста опасен кораб. Защото един от моряците заплаши Давин с нож, а друг очаква да спечели много пари от това.
— Пари? Младият господар няма пари.
— Не. Но със сигурност ще спечели доста, ако го продаде на Дракан.