— Сто златни монети — рече Роза. — Дракан е обещал сто златни монети за главата на Нико. Това все пак са много пари.
— Как се казва корабът? — попита Салан.
— „Сребърния вълк“.
— Кораба на Гарвана?
— Да. Познаваш ли го?
Салан не отговори нищо. Вместо това се втурна към дома на Управителя на пристанището.
— Почакай — рекох, защото не смятах за правилно да се връщаме обратно. — Не можем просто така…
— Останете там — извика ми Салан. — Не мърдайте оттам. Ако някой го няма, когато се върна, ще се разправя с мен!
Салан се позабави. С Роза стояхме и гледахме как платната на „Сребърния вълк“ се смаляваха все повече и повече, заобиколени от черната вода. Накрая корабът съвсем изчезна. Виждахме единствено фенера на мачтата, който приличаше на малка звезда, сияеща ниско насред мрака.
— Защо не разказахме на Салан всичко това още вчера? — рече Роза след малко.
— Давин не искаше никой да знае.
— Трябваше да го направим въпреки това.
— Да.
— Постъпихме глупаво.
— Да.
Известно време мълчахме. После Роза заговори, съвсем тихо, сякаш се боеше да не ме обиди.
— Дина?
— Да?
— Той защо те удари?
Шамарът. Съвсем го бях забравила. Но сега, когато Роза го спомена, усетих как бузата ми сякаш отново пламна, и си спомних погледа на Давин и думите му: „Никога повече не си позволявай подобно нещо! Чуваш ли!“.
— Откъде разбра?
— Видях отпечатъка от ръката му на бузата ти, а и Нико попита дали знам какво не е наред между вас.
„Само едно нещо не е наред“ — помислих си аз. „Брат ми не може да понесе мисълта, че съм дъщеря на Сезуан.“ „Ала и ти не биваше да го мамиш“ — прошепна в съзнанието ми едно тихо предателско гласче.
— Нищо не съм направила!
Не осъзнах, че бях изрекла думите на глас, преди Роза да ми отговори.
— Не съм и твърдяла подобно нещо.
Само че бях сгрешила. Несъзнателно. Дори без да искам. Просто исках да накарам Давин да остане на кея. Просто исках да отклоня погледа му в друга посока, докато разглеждах „Сребърния вълк“. Не го бях принудила да ме погледне в очите и не бях използвала уменията си на Жрица на срама. Хем нищо не бях сторила, хем всъщност бях.
Дарът на змията бе доста опасен. Той не ти оставяше време да вземеш решение дали искаш да го използваш или не. Просто трябваше да си пожелаеш нещо и…
Трябваше да внимавам много какво си пожелавам в бъдеще.
Вече не се сърдех на Давин. Съжалявах за случилото си. Искаше ми се да се извиня, ала щеше да ми бъде малко трудно. „Сребърния вълк“ почти бе излязъл от Фарнеския залив, а аз не знаех дали някога отново щях да видя брат си.
Салан се върна, следван от Управителя на пристанището и още двама мъже.
— Момичета, връщайте се в дома на Управителя — нареди ни той.
— Защо? — попитах. — Какво ще правиш?
Салан се поколеба за миг.
— Ще се опитаме да ги настигнем — рече той накрая. — „Сребърния вълк“ е доста бърз, но не може да се мери с кораба на Управителя. Сигурно ще успеем да ги догоним.
— Искам да дойда с вас.
— Най-добре е да останете тука. Кораби като този не са място за момичета.
Аз обаче нямаше да се предам толкова лесно. Не исках просто да седя, да чакам и да се чудя.
— Салан. Искам да дойда с вас.
Салан бе свикнал хората да правят каквото им кажеше. Повечето възрастни мъже се подчиняваха послушно на заповедите му, когато поемеше командването. Ала мама и аз му бяхме слабост, макар и да не можех да проумея напълно защо.
Той ме погледна и отстъпи.
— Добре — рече Салан. — Елате. Но се разбързайте малко и стига сте се пречкали в краката ни.
По лицата на другите мъже се изписа недоумение. Един от тях се изсмя.
— Ей, Кензи. Ще водим дамите на разходка, така ли? Вече не съм толкова сигурен, че искам да дойда с вас.
Салан го измери с поглед.
— Можеш ли да спреш шестстотин воюващи мъже с една дума, Малвин?
Мъжът се смути.
— Едва ли. Защо питаш?
— Дина може. Тъй че, кат ще трябва да избирам, взимам Дина.
Малвин понечи да каже нещо, но замълча. Хвърли ми поглед, като че ли бях ненормална, ала не продума повече.
— Слизайте долу — рече Салан. — Те имат преднина. Ще отнеме доста часове преди да ги настигнем.