— Ами Залива на трола? — попитах.
— Корабът не би могъл да влезе в него, нали ти казах — Управителят на пристанището ме погледна накриво, недоволен, че се бъркам. — Твърде е нисък.
— Не може ли все пак да проверим. Къде е той?
— На изток. На около час оттук.
— Не бихме ли могли да отидем дотам? Може въпреки всичко да е изхвърлил товара.
Управителят поклати глава.
— Гарвана е търговец. Той винаги си прави сметката. Вярвай ми, нищо не е изхвърлил.
Само че думите му колко пари можеше да изкара от това, не ми излизаха от главата.
— Колко струва товарът? — попитах.
— Този път купи основно вълна и солена херинга. Около 60 сребърника, може би 70.
Това бяха страшно много пари. Повече, отколкото целият клан Кензи печелеше за година. Но не можеше да се сравни със стоте златни монети, които Дракан бе готов да заплати за главата на Нико.
— Насочете кораба към Залива на трола — рекох.
Салан навярно бе достигнал до същия извод, защото кимна бавно.
— Най-добре е да проверим — рече той. — Не можем да си позволим да рискуваме.
Дина
Заливът на трола
— По дяволите — изруга Управителят на пристанището.
Заливът на трола се извисяваше от двете страни на „Лястовицата“, а бреговете му бяха толкова високи и тъмни, че и водата между тях изглеждаше черна. На носа и на мачтата имаше постови, а кормчията бе целият нащрек, готов светкавично да изпълни инструкциите им. Заливът бе доста тесен, а подводните скали — опасни. Само че не това бе причината Управителят на пристанището да изругае.
Пред нас се полюшваше една бала вълна. Тя бе започнала да потъва, натежала от просмукалата се в нея вода, и ако бяхме закъснели само с половин час, нямаше да я видим.
— Не бях очаквал това от Гарвана — продължи Управителят. — Та той е изхвърлил товара!
Салан се усмихна.
— А най-хубавото е, че всичко е било напразно, защото вече е в ръцете ни.
„Лястовицата“ внимателно напредваше все повече и повече в Залива на трола. Той се разширяваше в края и образуваше малко естествено пристанище. А в него бе хвърлил котва „Сребърния вълк“. Веднага го познах по червените платна и вълчата глава на носа.
— Приберете платната — извика Управителят. — Пуснете котвата.
— Защо? — прошепнах на Салан. — Защо не влезем в пристанището?
Управителят очевидно чу въпроса ми, въпреки че говорех съвсем тихо.
— „Сребърния вълк“ е точно там, където трябва — рече той. — А ние… Ние сме запушили залива като тапа. Ако искаме да говорим с него, можем да отидем дотам с лодката.
— Ще говорим с него и още как — отвърнах. — Трябва да спасим Давин и Нико!
Салан кимна бавно.
— Да — каза той. — Ако мойм.
Какво имаше предвид? Естествено, че можехме. Нима Управителят не бе казал сам, че нямаше как да минат покрай нас?
Спуснаха малката лодка на „Лястовицата“, а Малвин метна една въжена стълба през перилата. Салан започна да слиза по нея и аз го последвах.
— Ти не — нареди той. — Ти оставаш тук.
— Ама аз мога да помогна. Нико ме слуша.
Нарочно не споменах Давин, защото много добре знаех, че последното нещо, което би направил, бе да послуша по-малката си сестра. Но Нико… той все още смяташе, че ни е длъжник, на мен и мама.
Салан се поколеба. След това кимна.
— Идвай тогава.
Прескочих перилата и се хванах за въжената стълба. Сега, когато висях от външната страна на кораба, осъзнах, че той бе доста по-висок, отколкото си мислех. А и стълбата се люшкаше заедно с него. Един от моряците я придържаше с кука за изтласкване, но това не помагаше особено. Щях да си отдъхна, когато стигнех до лодката и стъпех на една от летвите, които служеха като седалки. Хванах се здраво за перилата с една ръка. Хич не ме биваше с лодки. Предпочитах един кротък кон.
Роза веднага ме последва, а тя имаше доста по-голям опит с въжени стълби, лодки и така нататък. Салан й хвърли начумерен поглед, който сякаш искаше да каже: „На теб не съм ти разрешил“, но премълча. Двамата с Малвин хванаха греблата и ние се понесохме напред през тъмния залив към „Сребърния вълк“.
— Ехо — извика Управителят на пристанището, когато се бяхме приближили достатъчно, за да могат да ни чуят. — Ехо, „Сребърния вълк“.
Те, разбира се, ни бяха видели — два кораба с тези размери нямаше как незабелязано да се приближат толкова близо един до друг. Първоначално никой не прояви желание да отговори. Управителят трябваше да извика още три пъти, преди някой от екипажа на „Сребърния вълк“ да му обърне внимание.