— Какво искате?
Самият Гарван се надвеси над перилата и погледна надолу, към нас. Изпитото му лице бе напълно безизразно и в този миг приличаше повече на граблива птица, отколкото на гарван.
— Да поговорим с вас. Може ли да се качим на борда?
— Не — прозвуча краткият отговор на Гарвана.
— Слушай сега — рече Управителят. — Няма причина да проявяваш такава неучтивост.
Гарвана не отговори. Водата се плискаше в кораба, а тишината ставаше все по-напрегната.
— Приютил си няколко пътници на борда — поде Управителят отдалеч.
— Така ли? За първи път чувам.
— Престани. Държиш се глупаво. Нека се качим на борда и да поговорим като разумни честни хора.
Гарвана обаче изобщо не стана по-учтив.
— Това е Заливът на трола — рече той. — Тук няма управители и властимащи, не се плаща такса за престой в пристанището. Думата ти не тежи повече от крясък на чайка или плискането на вълна. Така че обръщай кораба си и се прибирай вкъщи, където думата ти се чува… Управителю.
След това Гарвана се дръпна от перилата и се скри от погледа ни.
Бе започнало да вали, малки жилещи студени капки, точно като градушка. Управителят постоя прав известно време, загледан сърдито в „Сребърния вълк“. Не му хареса особено да му говорят така. Накрая отново седна.
— Греби обратно — нареди той само.
Салан и Малвин обърнаха лодката и сториха, както им нареди.
Влязохме в кораба, за да се скрием от дъжда.
— Ами сеа? — попита Салан. — Няма да е лесно да преговаряме с него.
Управителят изръмжа.
— Той е в правото си да ни откаже достъп до палубата. Но… Но и ние сме в правото си да останем, където сме хвърлили котва в момента. Нека да видим на кой първи ще му омръзне тази игра.
Малвин, който с удоволствие поемаше ролята на корабен готвач всеки път, щом му се удадеше възможност, влезе с кана топло уханно вино и половин хляб.
— Колко време ще останем тука? — попита той. — Не разполагаме с кой знае колко провизии. Доста набързо потеглихме на път.
— Ша издържим няколко дни — рече Управителят. — А може Гарвана да се съгласи да говори с нас. Той все пак има да храни повече гърла.
— Няма проблем за няколко дни — рече Малвин. — Но ще трябва да се поограничим малко.
Салан се защура притеснено.
— Мауди не би възразила да плати храната — рече той. — Но не мойм да си позволим да платим на моряците за толкова време.
— Знам — рече Управителят на пристанището. — Но повечето от хората ми са от клана на Лаклан и ще сторят това, което е най-добре за него, даже и ако се наложи да работят без пари. Което обаче не може да се каже за екипажа на Гарвана.
— Благодаря — отвърна единствено Салан.
Денят се изниза. Ние спуснахме още веднъж лодката във водата, но този път Гарвана дори не благоволи да се покаже над перилата, така че ние се върнахме с празни ръце. Аз стоях на палубата и се взирах в „Сребърния вълк“, докато морето и небето съвсем притъмняха. Бе толкова странно да знам, че Давин и Нико са толкова близо, че щяха да ме чуят, ако извикам. Ала макар и да бях получила разрешение от Управителя да използвам бинокъла му, не бях успяла да ги зърна нито за миг. Те явно не се качваха на палубата, макар че не разбирах каква полза имаха от това, все пак ние знаехме, че са там. Може би се надяваха, че ще се предадем по-бързо, ако не ги виждахме. Непоколебимостта на Управителя обаче ми вдъхваше покой — той нямаше ни най-малко намерение да се откаже. Едно бе сигурно — той нямаше да позволи на Гарвана да го измами.
— Слезте долу и си легнете, момичета — рече Салан накрая, когато толкова се стъмни, че силуетът на „Сребърния вълк“ почти се сля със заобикалящите го скали. — Днес няма да се случи нищо повече.
— Не мислиш ли, че ще се опитат да се възползват от мрака и да минат покрай нас? — попитах.
Салан поклати глава.
— Дори и те не са толкова луди — отвърна ми той. — Ще заседнат в подводните скали, ако опитат.
Чу се тропот от удар, последван от дрънчене. По палубата над главите ни отекваха забързани стъпки.
— Не можете ли да стоите на едно място — промърморих. — Ние тук се опитваме да спим.