— Дина!
Викът ме стресна и флейтата се изплъзна между пръстите ми насред един тон. „Фууууиииии“ — изстена тя фалшиво, пискливо и уплашено.
Мама стоеше съвсем близо зад мен. Лицето й бе сурово като канара.
Не казах нищо. Само стиснах флейтата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха целите.
Накрая мама наруши тишината.
— Смятам, че трябва да оставиш флейтата настрана — рече тя.
Продължавах да мълча.
— Това не е играчка.
— Знам!
По-добре от всички останали. Бях видяла на какво бе способна тя, и когато твореше добро, и когато твореше зло. Бях слушала как с мелодията си изпращаше спасителни сънища на хората. Знаех и как звучеше гласът й, когато носеше смърт. Нима бих я имала за играчка?
Най-накрая мама изрече на глас това, за което и аз, и тя знаехме, че я бе измъчвало седмици наред.
— Не искам да свириш на нея.
Не го бе казвала в прав текст преди. Очакваше сама да осъзная, че това бе грешно, нездравословно и опасно за мен. Но сега тя най-накрая произнесе думите на глас, точно преди да реша, че съм излязла победител от тихата война между нас. Точно като в моментите, когато с Давин се надпреварвахме кой ще може да гледа другия в очите най-дълго, без да мигне. Това, разбира се, бе много отдавна, преди у мен да се пробудят уменията на Жрица на срама. След това никой не искаше да играе с мен на тази игра.
Само че никой не искаше да играе на тази игра и с мама. Тя впи очи в мен. Имах чувството, че ме прониза с поглед. Толкова сериозен и остър бе той. Леден и топъл едновременно. Поглед, пред който се чувстваш нищожен.
Аз обаче не се предадох и стиснах още по-силно флейтата. „Това решение не е твое“ — помислих си аз.
Мама обаче май така или иначе го разбра.
— Чуваш ли? — рече тя, този път с интонацията на Жрица.
В съзнанието ми започнаха да се изреждат картини, които бих предпочела да не виждам.
Сезуан седеше облегнат на една дюля. Сянката бе положил глава в скута му. Ала тялото му бе отпуснато и безжизнено, студено и бездиханно.
— Не! Не!
Не исках да мисля за това. Не исках да си спомням най-ужасната постъпка на баща ми, на която бях свидетел.
— Дина. Погледни ме.
Трудно можех да се противопоставя. Всъщност бе невъзможно. Погледнах мама в очите и в съзнанието ми заприиждаха картини, които се мъчех да прогоня.
Сезуан се изправи бавно на крака. Тръгна към мен, може би за да ме успокои и прегърне. Но аз виждах единствено ръцете му, изящните му красиви ръце на флейтист, които току-що бяха отнели човешки живот…
Не беше честно. Макар че не можех да спра картините, макар че не можех да спра да мисля за тази ужасна постъпка, знаех, че това бе илюзия.
Тя искаше да ме накара да се срамувам, че съм дъщеря на Сезуан.
Ала аз нямаше да се поддам.
Това бе илюзия.
Не знам как успях да го постигна. Когато майка ми говореше с интонацията на Жрица на срама, а очите й заблестяваха с онзи особен поглед, човек оставаше под нейната власт, докато тя не решеше да го освободи. Но въпреки това… Въпреки това аз вече не стоях пред нея като вкаменена. Отстъпих назад, препънах се и паднах, отново се изправих, след което се обърнах и побягнах.
— Дина!
Аз обаче не желаех да я слушам. Запуших ушите си с ръце, примижах с очи, така че едва виждах къде стъпвам, и продължих да бягам с все сила. Преминах хълма, спуснах се надолу, прекосих потока…
— Дина. Дина, спри. Важно е.
Чувах мама да вика след мен. От интонацията на Жрицата нямаше и следа. В гласа й звучеше единствено безсилие. Но аз не се обърнах. Просто продължих да тичам, докато съвсем не се изтощих.
Започна да се стъмва. Пръстите ми се бяха вкочанили от студ. Цялата бях премръзнала и скована. Седях облегната на една от огромните колони от Каменния кръг и гледах надолу към малката ни къща. Лампата светеше, а капаците на прозорците все още бяха отворени, така че светлината й рисуваше жълти правоъгълници по земята. Знаех, че така искаха да ми помогнат по-лесно да намеря пътя до вкъщи. Знаех, че мама седеше там, долу, най-вероятно в кухнята, и не бе на себе си от притеснение. Мели със сигурност бе питала за мен. Най-малко хиляда пъти. А Роза и Давин… Нямаше да ми е никак лесно да им обясня.