Доловихме сподавен вик и още по-силен удар.
— Какво става? — промърмори Роза сънено.
— Не знам.
Заслушах се в звуците, изпълващи нощта. Нямаше съмнение, че горе ставаше нещо.
Изведнъж гласът на Салан прокънтя в мрака.
— Тревога! — извика той. — Врагове на борда!
Врагове? Можеше да са само…
— Гарвана е — рече Роза със сподавен от страх глас. — Гарвана и хората му.
Спуснах крака от хамака и затърсих лампата. След това осъзнах, че това не бе кой знае колко умно. Спомних си носа на Гарвана, който напомняше клюн на граблива птица, и студените му черни очи. Нямах никакво желание да паля светлина и да му позволя да ме открие по-лесно.
Нещо докосна ръката ми. Стреснах се, но после видях, че бе Роза.
— Ще се качим ли горе? — попита тя. — Или ще се крием?
Изпитвах огромно желание да се скрия под леглото, ако тук имаше такова. Но „Лястовицата“ не бе особено голям кораб и рано или късно щяха да ни открият. Отгоре се чуваха удари, викове и стъпки, точно като при бой. Ако Гарванът и мъжете му победяха… Салан бе достатъчно разумен, а и имаше опит, но кой знае с колко мъже трябваше да се пребори. Две дванайсетгодишни момичета нямаше да могат да преобърнат нещата, ала все пак… Роза в миналото ни бе спасявала и с нож, и с тиган, а и аз не бях съвсем безпомощна, макар че оръжията ми не можеха нито да пробождат, нито да удрят.
— Хайде, да се качваме — прошепнах аз.
Промъкнахме се до стълбата. Бяхме стигнали до средата, когато някой се търколи тромаво надолу. Едно голямо тяло ме удари, аз се изпуснах и загубих равновесие.
— Надолу! — изръмжа Роза и аз я послушах. Строполихме се на куп в долния край на стълбата, Роза, аз и мъжът.
Бях останала без дъх и не можех дума да продумам. А туловището, което ни бе съборило, не искаше да се помръдне. Беше ме затиснало като огромен дънер. Леко го побутнах и ръцете ми се намокриха… с нещо лепкаво.
Той кървеше.
Роза се измъкна изпод мен и ранения.
— Дина? Дина, добре ли си?
Кимнах с глава, но тя не можеше да ме види в тъмнината.
— Да — успях да промълвя, макар ударът да ме бе оставил без дъх. — Но… той кърви.
— Кой? Кой е това?
— Не знам, нищо не виждам. Дано да не бе Салан или Управителя. Или… Дали Давин и Нико също бяха тук?
Мъжът се размърда и промърмори нещо. Не можех да чуя какво каза, но гласът му не ми бе познат. Може би беше някой от екипажа на „Сребърния вълк“. Успях да се измъкна изпод него и се изправих на крака.
— Не мисля, че е някой от нашите — прошепнах на Роза.
— Ще… Ще направим ли нещо? Искам да кажа, щом е ранен…
Да запалим свещи, да стоплим вода, да го прегледаме и превържем… Ала не сега, не и докато те се биеха горе на палубата.
— Ще трябва да почака — отвърнах. — Ела.
Никак не бе лесно да различим кой бе от нашите и кой бе враг. На палубата, точно до люка, се търкаляха двама мъже, които се душеха един друг, а макар тук да бе по-светло, отколкото долу, в каютите, не можех да видя кой кой е. Някога бях успяла да накарам стотици мъже да спрат да се бият насред разгорещеното сражение, да спрат да викат, да се борят, да се убиват и да умират. Така че вероятно щях да се справя и сега, когато насреща ми имаше само шепа хора?
— Престанете — извиках. — Престанете веднага!
В гласа ми обаче нямаше и следа от интонацията на Жрица на срама и никой не ми обърна внимание.
С изключение на Салан.
Той стоеше горе, при носа, обкръжен от цяла група вражески моряци, и се опитваше да се защити с едно гребло вместо тояга. Веднага го познах, защото… Трудно бе да го объркаш дори и в мрака.
— Слизайте долу! — извика той.
Говореше на нас. Не ни искаше тук, предпочиташе да останем скрити в тъмната каюта, докато всичко приключеше. Но тази секунда невнимание му струваше скъпо. Един от моряците на „Сребърния вълк“ се шмугна под греблото и го намушка с нещо, което държеше в ръка. Въпреки разстоянието, въпреки шумотевицата от стъпки, ревове и тропот от падащи или удрящи се едно в друго тела, насред целия хаос долових звука, който Салан издаде, когато острието го прониза.
— Не — извиках, но вече бе късно, а и никой не ме чу.
За един кратък миг Салан и другият останаха прегърнати в схватка, сякаш танцуваха, а след това всички останали се скупчиха върху Салан, който изчезна насред мелето от рамене, крака и летящи юмруци.