Изобщо не се замислих. Прескочих двамата мъже на палубата, изтичах до носа и започнах да ритам, дера и скубя който ми попаднеше, само и само за да ги махна от Салан, за да ги накарам да спрат да го бият.
— Престанете! Престанете!
Защо мама я нямаше тук сега! Тя щеше да успее да ги спре. Всяка добра Жрица на срама би се справила. Но не и аз. Преди щеше да ми е лесно. Но вече не. Сега бях повече дъщеря на баща си, отколкото на мама.
Един от мъжете замахна с лакътя си назад и ме удари по брадичката. Зъбите ми се удариха толкова силно едни в други, че челюстта ми изпращя и краката ми внезапно омекнаха. Седнах на мократа палуба и ми се стори, че корабът се клатеше още повече от обикновено.
Трябва да съм изгубила съзнание за малко. Във всеки случай всичко бе приключило, някак внезапно. Никой не се биеше вече. Но не ние бяхме победили. На голямата мачта бе закачен фенер, а Гарвана стоеше в жълтата му светлина и наблюдаваше плячката си: Салан, Управителя, Малвин и останалите шест човека от екипажа, Роза и мен. „Лястовицата“ бе попаднала във вражески ръце и сега никой не знаеше какво щеше да стане оттук нататък. Може би дори и Гарвана.
Нико бе ядосан.
— Без остриета — рече той със студен и режещ като нож глас. — Така се бяхме разбрали.
— Аха — отвърна Гарвана. — Може би трябваше да го обясниш малко по-добре на екипажа на „Лястовицата“, защото май не бяха разбрали.
От една страна трябваше да чувствам облекчение, че думата на Нико все още се чуваше, че не лежеше, например, окован някъде в търбуха на „Сребърния вълк“, както си бях представяла в моментите на отчаяние. Но въпреки това не почувствах облекчение. Бях измамена, излъгана и предадена.
Нико. Нико бе одобрил нападението над „Лястовицата“, дори бе участвал в планирането му. А сега Салан лежеше върху едно платно вместо матрак с неспирно кървяща рана. Дори не смеехме да го свалим долу. Никакви остриета? Вгледай се по-внимателно, Нико. Това не е резултат от удар с юмрук.
Лицето на Нико бе много бледо, почти бяло, като платната на „Лястовицата“. Той дори не можеше да се насили да погледне Салан. Аз обаче нямах време да го съжалявам. Нито пък желание. Как бе могъл? Как бе могъл да позволи на Гарвана да нападне един мирен кораб, как бе могъл да допусне този бой, пък бил той и „без остриета“? Изобщо ли не се бе замислил как би могло да се обърка всичко?
— Човек не може да гали подобни хора с перце — отвърна Гарвана. — Не можеш да свалиш на земята някой като Салан Кензи с една нежна милувка по бузата. Това ли очакваше всъщност?
Нико погледна разярено Гарвана, но не отговори. А Давин стоеше до перилата, втренчен в Гарвана, и бе съвсем пребледнял. Дали и той бе участвал в нападението? Явно да, макар че не го бях видяла да се бие. Сега обаче очевидно го измъчваха ужасни угризения на съвестта.
Моряците от „Лястовицата“ седяха или лежаха на палубата около нас. Повечето бяха завързани. Само Салан и приятелят на Малвин Хектор бяха толкова лошо ранени, че Гарвана не бе сметнал за необходимо да ги окове.
— Закарайте ги с лодката до сушата — рече Гарвана. — Достатъчно време изгубихме. Свалете ги на брега, потопете кораба и да продължим.
Управителят изрева. Въпреки че ръцете му бяха вързани, той успя да се изправи на крака.
— Да я потопиш? Искаш да потопиш моя кораб?
— Съжалявам — отвърна Гарвана. — За жалост не разполагам с достатъчно хора, за да плавам с два кораба. А ако го оставим непокътнат, съвсем скоро ще ни погнете отново.
— Ако потопиш „Лястовицата“, ще те преследвам, докато не те открия — закани се Управителят с такъв леден тон, че за малко и аз да се уплаша от него. Той не разясни какво възнамеряваше да направи после, но изобщо не ми се искаше да съм на мястото на Гарвана, когато го хванеше.
Гарвана се втренчи с безизразен поглед в Управителя.
— Някои се смятат за крале — рече единствено той. — Някои се смятат за крале, само защото са им позволили да управляват твърде дълго едно мизерно пристанищно градче. Ще потопя кораба ти, ако преценя, че се налага. Пък ако не си затваряш устата, ще заминеш на дъното с него.
Управителят изруга.
— Да не си я докоснал. Само да я одраскаш и…
Гарвана вдигна ръка, за да го удари, но Нико го спря.
— Не — рече той. — Трябва да потопим кораба, нямаме избор, но няма да стоя и да гледам как удряш завързан човек.