— Затвори очи тогава — изсъска Гарвана.
Нико обаче не се предаде. И накрая Гарвана свали ръка.
— Качете ги на лодката — нареди той. — Трябва да тръгнем преди прилива.
Страхувах се, че раната на Салан щеше да се отвори още повече. Той можеше да е жилав и висок като дъб, но за всеки бе опасно да загуби толкова кръв. Не исках дори да го свалим долу в каютата, а те възнамеряваха да го пуснат в лодката, която се поклащаше до „Лястовицата“, да го прекарат с нея по неспокойната черна вода и да го оставят на каменистия, неприветлив бряг на Залива на трола.
— Внимавайте — рекох на мъжете, които го спуснаха към лодката. — Внимателно!
Единият от тях ме погледна сърдито, другият изръмжа:
— Да, да — след което продължиха. Салан не каза нищо, макар че все още бе в съзнание.
Едва дишах от притеснение и ми се искаше да убия мъжа, който бе пробол Салан. Както и Нико. Може би не чак да ги убия, ала…
Не го разбирах. Нико, който винаги бе толкова внимателен и обмисляше всички детайли, за да постъпи по най-правилния начин; Нико, който мразеше мечовете и насилието. Какво се бе случило с него? Никога не го бях виждала такъв преди.
Толкова блед и решителен, толкова сериозен. Приличаше на обладан от дух. Сякаш виждаше нещо невидимо за останалите. Сякаш знаеше нещо повече от нас. Но каквото и да беше това, то го караше да върши неща, на които никога не бях подозирала, че е способен. Нападението. Салан. „Лястовицата“, която искаха да потопят. Ами ние? Какво щеше да стане с нас в Залива на трола, където нямаше жив човек, а пътят до най-близкия град бе дълъг, каменист и труден и щеше да отнеме няколко дни? Откъде щяхме да набавим храна и топли дрехи, как щях да успея да помогна на Салан? Мислеше ли Нико за тези неща?
Това бе най-странното от всичко. Сигурна бях, че той бе наясно с всичко и сърцето му се късаше. И въпреки това бе позволил на Гарвана и хората му да постъпят така. Гарвана обаче явно все още бе готов да изпълни поне част от нарежданията на Нико. Огниво, одеяла, малкото храна, която носехме със себе си. На Гарвана хич не му се искаше да ни остави тези провизии, но се подчини на Нико.
Най-странното обаче предстоеше. Когато бяха готови да отплуват към корабите, Нико кимна набързо с глава и изведнъж двама от хората на Гарвана хванаха Давин.
— Какво — понечи да възроптае той, но не успя да каже нищо повече. Внезапно полетя във въздуха, като размахваше ръце и крака и ругаеше, и се приземи в плитката вода на няколко стъпки от малкия бряг във вътрешността на залива.
Той се изправи и започна да се тръска като разярен котарак.
— На какво, по дяволите, прилича това!
— На уволнение — рече Гарванът с лека усмивка. — Благодаря за съдействието, но ти си дотук.
— Нико!
Ала Нико стоеше блед, отчужден и зареян и не искаше да погледне нито Давин, нито мен, а най-малко пък Салан.
— Не — рече той. — Не те искам с мен.
Мъжете вече се бяха заловили да плъзгат лодката по пясъка. Скоро щеше да е късно.
Взех решение.
Давин
Сополанко
Не вярвах на очите си. Нико стоеше изправен на носа на лодката и ме гледаше спокойно, докато гребците на Гарвана постепенно отдалечаваха лодката все по-навътре в залива.
Не, май прекалих малко. Лицето му може и да бе безизразно, но същевременно бе блед като платно. Поведението му бе дразнещо, надменно и непонятно, но той не бе спокоен.
Крещях му. Добре знаех, че нямаше полза, но когато стоиш целият подгизнал във вода до коленете и гледаш как най-добрият ти приятел отплава към… Един бог знаеше накъде отиваше и как щеше да свърши всичко.
— Нико! Идиот такъв! Върни се!
Той, разбира се, не го направи. Единственото, което постигнах, въпреки усилията си, бе да накарам Гарвана да се усмихне още по-широко и по-победоносно. Накрая млъкнах и зашляпах към брега. Не че имаше какво друго да сторя, а и водата бе много студена.
— Свали мокрите дрехи — рече ми Роза и ми подаде одеяло и някакъв пуловер. — Иначе ще умреш от студ.
Не говореше празни приказки. Студът вече хапеше силно, а ходилата ми бяха съвсем посинели. Свалих подгизналата си риза през главата и се избърсах, доколкото можах с одеялото. Няколко от моряците на „Лястовицата“ вече бяха събрали купчина сухи водорасли и се опитваха да ги подпалят с огнивото. Останалите обаче просто стояха на брега и се взираха в лодката, която все повече приближаваше „Лястовицата“.