— Няма да го направят, нали? — попита един.
— Ще го направят и още как — отвърна му друг с горчивина в гласа. — Тоя Гарван е способен на всичко.
Управителят мълчеше. Просто стоеше и гледаше втренчено. Бе стиснал юмруци, а тежките му ръце бяха отпуснати отстрани на тялото.
В следващия миг се чу удар — звукът от чук, който разбива дъбови дъски. Не стана веднага. В началото бе съвсем бавно. „Лястовицата“ започна да се накланя на една страна.
Все повече и повече. А накрая легна тромаво на водата, като крава, която всеки миг ще се отели, и потъна.
— Направиха го — каза морякът, който се бе съмнявал. — Тези проклетници наистина го потопиха.
Другарят му си замълча. Просто се обърна светкавично и така ме зашлеви, че аз паднах на пясъка. Претърколих се, изправих се и сам посегнах към него, ала го ударих с половин сърце, защото всъщност го разбирах. В неговите очи аз бях един от „проклетниците“, които току-що бяха потопили кораба му, а благодарение на Нико в момента стоях изправен пред него. Пред него и пред шестима от другарите му. Положението изобщо не беше розово. Ако решаха да ме напердашат, нямаше да мога да се защитя кой знае колко успешно.
— Престани, Малвин — рече Управителят на пристанището. — Няма смисъл. А и имаме нужда отколкото се може повече хора, за да се измъкнем от сполетялата ни беда.
Роза ме погледна, а очите й сякаш казваха, че ми се е разминало твърде леко благодарение на Управителя.
— Гледайте да запалите огъня — рече тя. — Ние ще останем със Салан, докато другите търсят помощ.
Изведнъж тя зашари с очи, сякаш търсеше нещо. Огледа се веднъж. Огледа се втори път. След това внезапно се изправи.
— Давин — рече тя. — Къде е Дина?
— Дина! Дииина!
Викахме аз и Роза, но и двамата знаехме, че нямаше смисъл. Дина не бе в Залива на трола.
— Ще я убия — изръмжа Роза. — Ако отново изчезне или пострада, или умре, просто ще я убия!
— Не може да се каже, че е изчезнала — отвърнах. — Много добре ни е ясно къде е.
Роза прехапа устни.
— С Нико.
— Да. Само едно не разбирам — защо!
Роза поклати глава.
— Защо ли? Отговорът е много прост. Но как? Как успя? Та Нико дори теб не искаше да вземе.
— Той не я видя — рекох.
— Какво искаш да кажеш? Как така не я е видял? Та сега е ден! А лодката не е по-голяма от корито за къпане.
Просто поклатих уморено глава. Нямах желание да обяснявам на Роза за Сезуан и дара на змията. Не можеше ли сама да се досети? Тя ги бе чувала също толкова често, колкото и аз. Думите, че „Човек вижда Сезуан само когато той му позволи“. А че и сестра ми бе като него… За това пък съвсем не ми се говореше.
— Какво имаше предвид, като каза, че отговорът е прост? — попитах я на свой ред.
Роза ме погледна изпитателно.
— И сам можеш да се сетиш — рече тя.
— Ако можех, щях ли да питам?
Устните й се извиха. Не бях сигурен дали в усмивка или в сърдита гримаса. Това често ми се случваше с Роза.
— Ако не знаеш, няма да го научиш от мен.
— Роза!
— Да? — тя ме погледна с толкова мил и извинителен поглед, че заскърцах със зъби. Предадох се.
— Щом като не искаш да ми кажеш, недей. Сам ще разбера.
— О, да. Рано или късно. Рано или късно.
Този път нямаше съмнение, че се усмихна. Както и че се смееше на мен. Не бе нещо ново, а и нищо не можех да сторя. Все пак бе по-добре от онзи студен поглед, който сякаш ми казваше: „Ти си виновен за всичко“. Но защо момичетата и жените ме намираха за толкова забавен? Кармиан също ми се смееше.
Кармиан. Нико бе наредил да ме хвърлят във водата, а на нея бе позволил да го последва. Наистина ли мислеше, че щеше да има по-голяма полза от нея? Никога преди не бях виждал друга жена да борави така умело с нож. Дори Роза. Ала все пак.
Може би просто я искаше за себе си? Може би не се интересуваше от сръчността й?
— Идиот — промърморих.
— Кой? — попита Роза.
— Нико.
Тя имаше много дълга коса, Кармиан. А и въпреки че ходеше основно обута в панталони, не можех да разбера как я бях взел за мъж.
— За какво мислиш?
Погледнах скришом Роза. Може би бе най-добре изобщо да не споменавам Кармиан — Роза понякога се сърдеше заради най-малки неща. Поне Дина нямаше да е единственото същество от женски пол на борда на „Сребърния вълк“.