— А… за нищо особено.
Кармиан бе казала, че съм сладък. Само че така, сякаш говореше на котенце или малко момченце.
— Дина сигурно ще се справи, Давин. Тя… тя може толкова много.
Кимнах. Така беше. Но Дина бе още… Останалите хора често я смятаха за силна и дори опасна заради дарбата й. Но понякога тя бе единствено малко момиченце, малко момиченце, за което трябваше да се грижиш. Изобщо не ми харесваше идеята, че се намира на един и същи кораб с Гарвана. Не исках да си спомням и че последния път, когато бяхме заедно, й бях ударил шамар.
Върнахме се на плажа при останалите, които бяха успели да запалят огън. Водораслите горяха бързо и пращяха силно всеки път, когато някое въздушно мехурче по тях се пръснеше, а и воняха ужасно. Но поне топлеха, а ние всички се нуждаехме точно от това. Особено Салан.
Салан. И за него не ми се искаше да мисля. Само че нямаше къде да се скрия, нито как да го избегна, затова накрая клекнах до него и се втренчих в ръцете си.
— Извинявай — рекох.
Той ми хвърли леден поглед.
— Къде е сестра ти?
Не че не знаеше. Мисля, че се бе досетил по-бързо от мен.
Не отговорих веднага. Но той нямаше намерение да ме остави на мира.
— Къде е сестра ти? — повтори въпроса си Салан. И аз бях принуден да отговоря.
— Няма я. Тръгна с Нико.
Той кимна — само веднъж, съвсем леко. Не мисля, че му бяха останали много сили.
— Този път ти ще го кажеш на майка си.
Не каза нищо повече. А и не беше нужно.
Заливът на трола бе много отдалечен. Той не бе достатъчно дълбок, за да може да приюти големите кораби, а и малките рядко хвърляха котва тук. Пък и защо да го правят? Тук нямаше нищо. Само скали, водорасли и няколко ручея, които се вливаха в морето.
— Ще ни отнеме най-малко три дни да стигнем до Арлайн — рече Управителят на пристанището. — Ще мине още един ден, преди корабът да стигне дотук. Общо четири дни. Дори пет.
Той погледна към Салан. Не каза нищо, но аз знаех какво си мислеше. Дали щеше да оцелее дотогава? Без покрив над главата, почти без храна, топлен единствено от ужасния огън от водорасли.
— С Нико не знаехме, че ще отнеме толкова време — рекох аз. — Не знаехме. А и не бяхме очаквали някой да бъде сериозно ранен.
Управителят на пристанището ме погледна студено.
— Гарвана обаче знае — рече той.
— Той нищо не каза.
Гласът ми издаде лек яд. Трябваше ли да представя нещата по-мрачни, отколкото бяха в действителност? Да не би да мислеше, че бях искал някой да пострада?
— Сополанко — изръмжа мъжът, който ме бе ударил, и още веднъж стисна ръце в юмруци. — А ся и ще наглееш…
Управителят сякаш се издължи. Издължи се и придоби по-достолепен вид.
— Спокойно, Малвин — рече той. — Няма да се бием. А ти, сополанко — той пъхна показалец точно под носа ми, — от теб не искам да чувам и гък. Ще правиш каквото ти се каже, нито повече, нито по-малко. Изгубих цял кораб заради теб и твоите глупости. Не искам да изгубя и… — той погледна Салан и не довърши започнатото. — Не искам да губя нищо повече. Разбра ли?
Ядът изчезна и аз кимнах, нещастен и обезкуражен. Салан лежеше в гнездо от водорасли, увит във всички одеяла, с които разполагахме. Дори главата му бе покрита. Малката част от лицето му, която се виждаше, бе бледа и покрита с пот, но не защото му бе топло. Тази пот бе израз на болка. Добре ми бе позната. Направо ми призляваше, като гледах Салан такъв, и знаех, че вината за това бе моя. Аз с моите глупости му бях причинил това, Управителят бе прав.
— Един-двама трябва да тръгнат на път — рече Малвин. — Нямаме време.
Управителят кимна.
— Ти знаеш пътя — рече той. — Но е по-добре да сте двама.
— Вземи ме със себе си.
В началото дори на мен не ми се вярваше, че тези думи бяха прозвучали от моята уста. Три-четири дни с Малвин, който преди малко едва не ми откъсна главата? Но веднага щом го изрекох, осъзнах, че именно това исках. По-добре да се движа и да тичам, отколкото да седя и да чакам. По-добре да вървя до пълно изтощение, отколкото да стоя тук, да гледам Салан и душата да ме боли.
Малвин не изглеждаше особено очарован.
— Ще зема некой, на който мога да разчитам — рече той.
Прииска ми се да го ударя. Аха, значи не вярваше, че може да разчита на мен? Щях да му покажа.
— Бърз съм — казах аз. — По-бърз от всички останали. Може би ще спестим цял ден.