А времето сега бе от значение.
Малвин обаче поклати глава и огледа останалите.
— Тристан — рече той. — Искаш ли да ме придружиш?
Един от останалите моряци кимна и се изправи. Тогава обаче Салан се прокашля.
— Момчето мой да тича — рече той само. — То тича почти всяка нощ.
Той пък откъде знаеше? Само мама бе наясно. Дали бяха говорили за мен? Споделяше ли мама такива неща със Салан?
Дойде ми като гръм от ясно небе. По тялото ми пробяга тръпнеща болка. Мама и Салан. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Погледи и движения. Начинът, по който я държеше, когато й помагаше да слезе от коня. Вечерите, когато оставаше в Хвойновата къща, вместо да се прибере вкъщи, докато бе светло. Кога бе започнало това? През лятото, когато се върнахме от Сагислок? А може би още по-рано — онзи път, когато мислехме, че сме загубили Дина. Едно бе ясно, те бяха заедно. Той вече не се грижеше за нас само защото Мауди Кензи му бе казала. Бе започнал да гледа на нас и най-вече на мама по друг начин. Като на роднини или част от клана. Като на нещо негово. Салан. Салан и мама.
— Ще се ожените ли? — изпуснах се аз, без да помисля.
Управителят ме погледна така, сякаш смяташе, че съм си изгубил ума. Но Салан знаеше много добре какво имах предвид.
— Пази се, момче — рече той. — И се разбързай малко, става ли?
„Не трябва да умираш.“ Мисълта бе толкова натрапчива, че за малко да я изрека на глас. Достатъчно ужасно бе да кажа на мама, че Дина бе изчезнала още веднъж, заедно с Нико. Но ако трябваше да й съобщя и че…
Да се разбързам. Веднага.
— Тристан — рече Управителят, — дай му ботушите си. Момчето не мой да бяга босо.
Тристан тихо свали ботушите си и ми ги подаде. Аз ги взех и ги обух. Бяха малко големи, но съвсем малко.
— Да тръгваме — рекох на Малвин. — Накъде?
Този път Малвин не възрази. Само посочи нагоре към един процеп в скалите, на изток.
— Натам — отвърна ми той. — Надявам се, че мойш и да се катериш.
Давин
Пътят към Арлайн
Не взехме почти нищо със себе си. По-голямата част от припасите ни, основно одеялата и храната, оставихме в Залива на трола. Все пак щяхме да открием подслон, да се стоплим и нахраним много преди тях, а и бе по-добре да не носим много багаж.
Бе голямо облекчение да не виждам Салан и упрека в очите на останалите. Малвин определено не ме харесваше особено, но бе достатъчно зает да внимава къде поставя ръцете и краката си. Първата част от пътя изискваше по-скоро да си пъргав като планинска коза, а не бърз като състезателен кон. Бяхме се катерили вече час и бе започнало да се свечерява, когато Малвин спря да си поеме дъх. Бяхме навлезли дълбоко в процепа между скалите и морето се мяркаше само от време на време пред погледа ни като зелено сияние в далечината.
Малвин седна на един камък и разтри мускулите на краката си. Мен обаче не ме свърташе на едно място. Защото веднага щом спряхме, осъзнах, че мисълта за Салан отново нахлу в съзнанието ми. Той беше пред очите ми, ако не се катерех или вървях, и не можех да прогоня спомена за него.
— Ей, сополанко — рече Малвин. — Седни. Пийни малко вода. Чака ни дълъг път.
Аз обаче не исках да си почивам, а да продължа напред. Но въпреки това поех меха и отпих няколко глътки живителна течност.
— Ще тръгваме ли?
Малвин ми хвърли продължителен сърдит поглед.
— Няма смисъл, ако изнемогнем до безпаметство.
— Салан не може да чака.
— А кой е виновен за това?
Стиснах юмруци, но макар и да ми се искаше да го ударя, знаех, че бе излишно. Ала… ала той бе прав. Повече или по-малко.
Видях, че Малвин все още дишаше тежко. Последното изкачване бе доста трудно. Въпреки това се изправи и продължи.
Спахме съвсем малко тази нощ. Колкото насинените ни тела да се поотморят. Бе студено, смразяващо студено, и аз не можех да спра да мисля за Салан и останалите, които можеха да се сгреят само на онзи ужасен огън от водорасли. Когато най-накрая заспах, ме посрещнаха гласовете от Залата на шепота, които вече имаха още едно оръжие.
— Името ти е Убиец…
— Ти си виновен…
Бледото лице на Салан, съвсем призрачно, почти мъртвешко.
— Ти си виновен…
Изправих се стреснато. Тялото ми искаше да тича. Бе толкова уморено, че чак ме болеше, но просто не можех да лежа на едно място.