— Малвин.
Не последва отговор.
— Малвин, събуди се. Искам да продължа.
Той се събуди много бавно и с нежелание.
— По дяволите, момче. Та сега е нощ!
Не съвсем.
Една слаба ивица светлина бе обагрила небето — не се бе развиделило съвсем, но зората щеше да пукне съвсем скоро.
— Та аз дори ръцете си не мога да различа!
Не казах нищо, само навих одеялото си на руло и завързах заетите ботуши. Малвин въздъхна сърдито и се изправи, а от гърлото му се изтръгна същият стон, с който умореният кон тръгва напред още веднъж, макар да е останал съвсем без сили.
— Ето — той ми подаде няколко бишкоти, твърдите сухи бисквити от запасите на „Лястовицата“. — Ще ти стане лошо, ако първо не хапнеш малко.
Аз ги взех озадачен. Откога Малвин започна да се притеснява за здравето ми? Сигурно мислеше по-скоро за Салан.
Ние се катерехме и вървяхме, катерехме се и вървяхме. Малко след вечеря на следващия ден най-накрая стигнахме до по-равен терен и открихме път.
Малвин се отпусна на земята, сякаш някой му бе съсякъл краката с брадва. Той бе съвсем пребледнял, а тънките му червеникави коса и брада бяха слепнали от пот. Изглеждаше така, сякаш се бе състарил с десет години за последните два дни.
— Малвин, не можем да спрем сега!
Той вдигна очи към мен. Те бяха съвсем кървясали.
— Аз съм дотук — рече той дрезгаво. — Следвай пътя, момче. Дори сополанко като теб няма как да се заблуди сега.
— Ама…
Той наистина изглеждаше напълно изтощен. Дори думата „сополанко“ изрече съвсем вяло и уморено в сравнение с преди. Можех ли просто да го зарежа така?
— Тръгвай, момче. А ако имаш сили, тичай!
Странно. Аз самият бях достатъчно уморен, но самата мисъл да потичам, ме ободри. Тялото ми бе копняло за това. Сякаш единствено бягането можеше да заглуши болката, гризяща душата ми. Сякаш само то можеше да накара спомена за бледото, мъртвешко лице на Салан да изчезне… Да бягам. „Момчето мой да бяга“ — бе рекъл Салан. Сега бе моментът да го докажа.
Оставих на Малвин одеялото си и останалия си багаж. Нуждаех се единствено от меха с вода. Замислих се за миг. След това свалих дебелото наметало и ботушите на Тристан.
— Момче… — рече Малвин, когато видя. — Сигурно ли си? Ако се наложи да спреш…
Много добре знаех какво имаше предвид. Ако спрях, щях да измръзна. Да се вкочаня от студ. Може би дори нямаше да оцелея. Аз обаче нямах намерение да спирам.
— Няма да спра — рекох аз. — Не и преди да стигнем.
Той ме погледна. След това кимна.
— Наслука, сополанко — рече той.
Два песъчливи коловоза с ивица трева по средата. Това бе пътят. Той се извиваше насред голи хълмове, които приличаха на тези у дома, по които бях свикнал да тичам. Бяха покрити единствено с пирей, храсталаци и изсъхнала трева, мокра и изсъхнала. Слънцето съвсем се бе снишило, ала по това време на годината почти нямаше птици, които да пеят. Чувах единствено собствените си стъпки и дишането си.
В началото усетих огромно облекчение. Най-накрая бях свободен да бягам, най-накрая не мислех за нищо друго, освен за пътя пред мен. Ходилата ми се забиваха в мокрия пясък, дишането ми следваше своя собствен ритъм, бе леко забързано, но не особено. Монотонността на движенията ме изпълваше със странен покой. Пльок, пльок, пльок, единият крак пред другия, вдишай, издишай — не бе никак сложно.
Не и в началото, във всеки случай.
Слънцето залезе. Пътят продължаваше напред между хълмовете. Все още не се виждаха къщи. Колко ли оставаше? Три дни път, така бе рекъл Управителят, ала двамата с Малвин почти не бяхме спирали и през нощта, така че трябваше да съм близо.
Вдишай, издишай. Ставаше все по-трудно. Усещах бодежи в дробовете си, а и краката ме боляха. Ала едва ли оставаше много. Нали?
Нагоре по хълма. Бедрата ми едва ли не започнаха да ми крещят, ала аз не исках да ги слушам. Вече не можех да вървя спокойно, не можех и да спра. Напред. Вдишай, издишай. Единият крак пред другия.
Небето бе сиво-черно. Червеното като въглен слънце почти се бе скрило зад хълмовете. Появи се вятър, който галеше пирея. Усещах студения му повей по потното си тяло. След малко заваля. От небето закапаха едри студени капки, които падаха толкова тежко по пясъка и раменете ми, та имах чувството, че ми забиваха пирони в гърба.
Сетих се за Малвин. Дали бе открил заслон? Ами Роза и останалите? С удоволствие бих се забързал, но не можех. Изведнъж краката ми станаха тежки като олово, изпълни ги палеща болка. Дори коремът и гърдите вече ме боляха. Ако скоро пред себе си не видех село…