Дъждът се стичаше надолу по шията ми, примесен с пот. Ризата бе прилепнала към тялото ми като втора кожа.
Скоро щях да се строполя.
Сякаш някакъв глас го изрече високо, но всъщност това бе плод на въображението ми.
— Трябва да продължиш — промълвих задъхано, преди да си поема отново въздух.
Не можех.
— Трябва.
Сякаш се карах на малко сърдито дете, на което вече му бе омръзнало. Не искам. Може да не искаш, но ще го направиш. Единият крак пред другия. Съвсем малко остана.
Вече можех да усетя мириса на морето. Арлайн бе рибарско селище. Нима бях стигнал?
Изведнъж съзрях светлина в мрака. Пътят се спусна надолу, светлината изчезна и остана скрита достатъчно дълго, че да се усъмня, но после отново се показа — като малка звезда в края на пътя.
Така бях вперил поглед в нея, че изобщо не гледах къде стъпвам. Което бе глупаво. Залитнах, спънах се в ивицата трева по средата на пътя и паднах. Не се ударих кой знае колко лошо. Просто останах без дъх за миг. Лежах така под дъжда, а капките барабаняха по гърба и нещастните ми бедра. Спокойно можех да си остана така. Ей така, като нищо. Независимо колко валеше. Трудното бе да се изправя.
Хайде, ставай.
Не искам.
Ще го направиш.
Не мога повече…
Бледото лице на Салан.
Изправих се.
Бе се стъмнило, когато стигнах до първите къщи, а когато се опитах да спра, се олюлях толкова силно, че паднах към студената мокра стена и седнах по дупе на земята.
Ставай. Ставай веднага.
Краката ми обаче отказваха да ме слушат, а и бях останал съвсем без дъх, така че не можех да извикам. Наложи ми се да изпълзя на четири крака до вратата и да потропам с наквасената си длан.
— Отворете!
Нямаше реакция. Нима можеше да са си легнали толкова рано, по дяволите? Ударих по вратата още веднъж. Хайде де, елате!
— Отворете, дяволите ви взели!
Най-накрая отвътре се дочу тропане и вратата се отвори. Едно ужасено дете подаде глава навън.
— Татко го няма — рече тя. — Върви си.
Трябваше да направя всичко възможно да не я изплаша повече, така си помислих. Тя изглеждаше достатъчно стресната, а и това, че седях на земята, вместо да стоя изправен на два крака като нормалните хора, изобщо не ми помагаше.
— Намери баща си — казах колкото се може по-спокойно, макар че едва дишах. — Кажи му, че един кораб е претърпял крушение в Залива на трола и има ранени. Те имат нужда от помощ, колкото се може по-бързо.
Ала тя стоеше като вцепенена и гледаше втренчено. Само че не мен, а някъде зад рамото ми.
— Кой е ранен? — попита мъжки глас зад мен.
Направо ми олекна, като чух да ми говори възрастен разумен човек.
— Салан — рекох. — Салан Кензи. Ако трябва нещо да се плати, кланът Кензи веднага ще осигури средства.
— Кензи, казваш, а? Трябва да видим, дали ще намерим време за това. А ти кой си?
— Давин Тонере.
Аз се опитах за последен път да се изправя на крака, но не можах. Те просто бяха останали съвсем без сили. Но успях да се обърна и да видя спасителя си.
Едва тогава забелязах, че той носеше униформа на Ордена на дракона.
Дина
Нежелан пътник
Нико ме откри пръв.
„Сребърния вълк“ подскачаше и пореше вълните с пълна сила, а екипажът на Гарвана бе изцяло погълнат от въжета, платна и така нататък. Бях се спотаила зад едно буре с вода. Вече нямаше нужда да свиря на флейтата на татко, за да не ме открият. Трябваше единствено да седя мирно, да внимавам да не им се пречкам в краката и да изсвирвам по някой друг тон, когато някой погледнеше към мен.
Бе толкова лесно. Твърде лесно. Защо се получи така с мен? Когато срещнах Сезуан за първи път, изобщо не подозирах за съществуването на дара на змията. Никой не ме бе учил как да го използвам, освен ако не броим краткото пътуване от Сагислок до крепостта „Сагис“. Това бе единственото време, което някога прекарах с баща си, а точно в онзи момент си мечтаех само да се освободя от него. А сега… сега не знаех какво да правя.
Притежавах дара на змията и можех да създавам лъжовни за очите и ушите представи. Лъжа или сън. А може би и двете. Не можех да лъжа себе си, нито пък Нико, както се оказа накрая.