Самата аз не знам какво се случи. Беше ми студено, повдигаше ми се и ме гризеше съвестта, че бях изоставила Роза и Давин на плажа със Салан, без да се уверя дали помощта ще дойде навреме. Освен това бях и уморена. Не бях спала особено много през последното денонощие. Може би бях задрямала за миг. Не знам, но изведнъж видях Нико да стои пред скривалището ми и да ме гледа втренчено.
— Дина!
Изглеждаше така, сякаш ме мислеше за призрак. Светкавично вдигнах флейтата, но явно не бях достатъчно бърза. Нико посегна към блестящата черна дръжка и ме спря. Той все пак бе видял как Сезуан отваря врати и ключалки с мелодията й в нощта, когато влязохме в крепостта „Сагис“ и освободихме пленниците.
А сега я бе съзрял у мен.
Не ме попита как се бях качила на борда. Мисля, че знаеше. Вероятно се бе досетил в мига, в който видя флейтата на баща ми.
— Защо? — попита единствено той.
— Защото… защото не искам да те убият — рекох аз.
— Да не би това да зависи от теб? — отвърна ми той.
— Ако съм с теб, ще внимаваш повече — казах му твърдо.
Той затвори очи за миг.
— Никога ли няма да ме оставите на мира? — рече Нико. — Ти и майка ти. И инатливият ти брат. Знаеш ли колко студена бе водата? Той можеше да се удави. Всеки разумен човек би се отказал. Ала не. Семейство Тонере се е вкопчило в мен, сякаш съм овца, която отказвате да пуснете извън кошарата.
Очите му бяха кръвясали и миришеше на бира. Много мъже пиеха, разбира се, както и доста жени. Ако човек не бе сигурен, че водата ставаше за пиене, бирата бе чудесен заместител за утоляване на жаждата. Ала в случая с Нико… В случая с Нико това изобщо не беше добър знак. Бирата не му се отразяваше особено добре. А щом започнеше веднъж, не знаеше кога да спре. Така бе и с виното и ракията.
Не казах нищо. Той винаги изглеждаше така, сякаш… Не знам как точно да го определя. Така, сякаш нещо го болеше и се опитваше да го скрие. Ала същевременно… Преди първата ни среща ми бяха казали, че е убил трима души — един възрастен мъж, една жена и едно дете. Само майка ми вярваше в невинността му. Въпреки това обаче не ме бе страх от него. Или поне не много. Ала сега… Той се бе променил. А новият Нико… От него направо ме побиваха тръпки.
— Дай ми флейтата — рече той.
— И защо да го правя?
— Промъкнала си се на борда на чужд кораб без разрешение — отвърна ми той. — Ти си нежелан пътник, Дина, и първото нещо, което човек прави с такива хора, е да ги обезоръжи.
— Та това е само една флейта!
— Дина… И двамата много добре знаем, че тази флейта е и могъщо оръжие. Във всеки случай в ръцете на този, който знае как да я използва. А ти явно знаеш.
Едва успях да накарам пръстите си да пуснат флейтата. Сякаш ръцете ми я обичаха повече от мен и не искаха да я предадат.
— Изправи се.
Погледнах го колебливо.
— Какво ще правиш?
— Каквото се прави с нежелани пътници.
— И какво е то?
— Трябва да ги заключиш на сигурно място и да се погрижиш да не създават проблеми. Насам, медамина.
Той ме хвана за ръката, не много силно, това би било нетипично за него. Ала едно бе ясно — не искаше да рискува да успея да се измъкна от хватката му. А флейтата — отнасяше се с нея, сякаш наистина бе оръжие, с което можеха да те прободат или порежат. Внимателно и с уважение. А и не ми остави никакъв шанс да успея да се приближа до нея.
Гарвана сбърчи вежди и ме огледа недоволно.
— Каква е тая мърла, която си хванал?
— Дина Тонере — отвърна Нико рязко. — Сестрата на Давин.
— Да, виждам. Какво, по дяволите, прави тя тук? Тя не беше ли на плажа на Залива на трола заедно с останалите?
Видях, че Нико се поколеба.
— Явно не — отвърна той после, без да спомене нито дума за баща ми и дара на змията.
Гарвана ме гледаше втренчено. Очите му бяха мрачни като въглени.
— Как се качи на борда? — попита ме той.
Де да можех да го накарам да се замисли за нещо друго. Де да можеше да извърне поглед за миг… Ала флейтата бе у Нико, а той продължаваше да ме държи за ръката.
Стоях и мълчах, защото не можех да измисля никакво обяснение, което да не прозвучи като лъжа, магия или и двете едновременно.
— Е? Дай да чуем.
— Аз… Аз просто се качих по въжената стълба.
— Въжената стълба? Тя не е ли… — той погледна набързо към перилата на кораба. И я видя, въжената стълба, по която те самите се бяха качили на борда, все още си висеше там.