— Енок — извика той. — На какво прилича това?
Един от моряците остави набързо водната чаша и дойде, за да види какво имаше предвид Гарвана. Той погледна втренчено въжената стълба, която се поклащаше напред-назад в такт с движенията на кораба, а долният й край цопваше в морето всеки път, когато „Сребърния вълк“ се наклонеше.
— Съжалявам, капитане — промърмори той. — Явно съм я забравил.
Гарвана замахна силно с ръка и я стовари така здраво върху тила на мъжа, че той чак изпращя.
— Забравил я бил. Да не би да оставяш и вратата на дома си отворена, та всеки да може да влезе спокойно вътре? Виж сега до какво доведе твоята разсеяност.
Той ме посочи обвинително с показалец.
Морякът изглежда ме забеляза чак сега.
— Това е момиче — рече той.
— Да, момиче е. Едва се отървахме от брата и се натресохме на сестрата. Прибери стълбата преди и останалите членове на семейството да се качат на палубата.
— Да, капитане — рече морякът и веднага се залови да изтегли стълбата над перилата. Той изглеждаше леко объркан и аз много добре го разбирах. Но точно в този момент нямах време да го съжалявам, самата аз имах достатъчно проблеми. Дали обаче съвестта не ме гризеше леко — ако не бях използвала флейтата на баща си, за да се промъкна на борда, никой нямаше да разбере, че той бе „забравил“ стълбата, и Гарвана нямаше да го зашлеви през врата.
В момента обаче ме безпокояха други неща. Палубата се люшкаше под краката ми и това ми създаваше неприятно усещане. А Гарвана стоеше и ме гледаше с такова изражение на лицето, сякаш обмисляше дали да не ме хвърли зад борда.
— Защо си се качила на кораба? — попита той.
Не бях сигурна дали можех да му обясня. Вдигнах рамене и забих поглед в дъските на палубата.
— Просто много исках да дойда с вас — промърморих.
— Много искала да дойде с нас — повтори Гарвана подозрително. — Накъде си мислиш, че сме тръгнали? На разходка в гората ли?
Не казах нищо.
— Ценна ли е? — Гарвана погледна Нико.
— Какво имаш предвид? — попита го Нико.
— Знаеш какво. Може ли да я използваме за нещо или да я продадем на някого?
За миг лицето на Нико застина.
— Ние не продаваме хора — рече той тихо. — Все още не сме толкова зле. — След което добави със странно сериозно изражение: — Или поне не хора, които не са си го изпросили.
— Слушай сега — рече Гарвана. — Току-що изхвърлих товар за почти 80 сребърника заради теб. Така че ако мога да получа откуп за момичето, ще го направя. Независимо дали на негово височество му харесва или не.
Нико остана като вцепенен известно време. Усещах бушуващия в него гняв. Тялото му бе напрегнато като пружина. Той обаче успя да се сдържи.
— Да — рече Нико бавно. — Тя е ценна. Всъщност, доста ценна. Така че ако само се опиташ да направиш нещо подобно, уговорката ни отпада на мига. Опитай се да пресметнеш сам колко ще ти струва това.
Гарвана присви очи.
— Ясно. Щом така искаш.
— Така стоят нещата.
— Младият Господар ми дължи… доста голяма сума. Доста голяма.
— Ще си получиш парите.
Гарвана кимна бавно.
— О, да, и още как. Може да не се съмняваш… Ще ги получа, по един или друг начин.
Гледах неспокойно ту единия, ту другия. Тези приказки за пари. Гарвана определено бе от хората, за които всичко бе сребро, а Нико бе беден като църковна мишка. Какво щеше да прави, когато Гарвана поискаше възнаграждението си?
Нико вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.
— По един или друг начин — повтори той и кимна леко. — Това бяха условията, да. Но дотогава…
— Да, да, добре. Щом момичето означава толкова много за теб. Обаче искам да я свалиш долу и да се погрижиш да не създава проблеми.
— Кармиан ще я държи под око. С нея шега не бива.
Гарвана неочаквано се изсмя.
— Да, определено е така.
Кармиан? Коя по дяволите е Кармиан?
Дина
Кармиан
Спряхме пред една завеса вместо врата и Нико почука учтиво на гредите отстрани.
— Кармиан?
Не последва веднага отговор.
— Какво искаш?
— Да говоря с теб.