Мама бе ужасена от мисълта, че можех да стана като баща ми. Тя знаеше, че бях наследила дара на змията от него, точно както уменията на Жрица на срама от нея. Но не искаше да се превърна в черна магьосница.
Нещо, което и аз самата не желаех. Но… Но не знаех коя съм. Дъщеря на баща си, дъщеря на майка си или нито едно от двете.
Студът се просмука в цялото ми тяло. Тревата бе влажна от нощната роса. Ако останех да седя така цялата нощ, нямаше да ми се наложи да се тревожа за дарби, умения, бъдещето и тем подобни. Ако скоро не се изправех и не раздвижех скованите си крака… Бях наясно, че студът по тези места може да те приспи завинаги. Салан непрекъснато повтаряше едно и също:
— Открийте подслон. Накладете огън. А пък ако не мойте да се сгрейте по друг начин, ходете. Движете се. Ако седите, ша са простите с живота.
Можех и да се промъкна долу и да изведа Силке от конюшнята. Да избягам с нея. При клана Лаклан например. Там не подозираха за тъмната ми дарба. Или пък при семейство Аурелиус в Сагислок. Те ми бяха благодарни, че помогнах на малката Мира да се прибере у дома при семейството си. С удоволствие биха ме приели.
Роза. Мели. Давин. Мама.
Не можех да постъпя така.
Бавно се изправих. Краката ми бяха толкова сковани, че трябваше да се опра на тъмния, покрит с черни петна гранитен камък зад мен. Ходилата ми бяха две буци лед. Може би вече бях получила измръзвания? Започнах да пристъпвам тромаво около камъка, като се държах с едната ръка за него, за да не падна. Постепенно кръвта се раздвижи в ледените ми крака, а накрая и ходилата ми се сгряха. Но все още не усещах пръстите си.
Пътят надолу до Хвойновата къща и жълтеещите се в мрака прозорци се оказа доста дълъг. Когато най-накрая бутнах кухненската врата, бях посрещната единствено от Бел. Тя се втурна към мен като, както обикновено, пролайваше щастливо и въртеше опашка. Роза и Давин ме погледнаха така, сякаш се бояха, че съм на път да се разболея. Мели отдавна бе сложена да спи. А мама седеше до камината с гръб към мен, без да каже нищо. Тя не ме погледна. Нито пък аз нея.
Давин
Планове за убийство
Дзъъън. Фиууууу. Фиуу-дзъън-пльок.
По дяволите. Още един точен удар.
Стоманата сечеше въздуха със свистене, рисуваше широки дъги или се стрелкаше агресивно напред, за да нанесе удар. При всяко точно попадение се чуваше зловещо пропляскване. А празната кошара на Мауди постепенно се изпълни с натрапчива миризма на цвекло и пот.
Дишах дълбоко и учестено. Бях получил толкова странични удари, че едва си стоях на краката. Но не исках да се предам. Не сега. Не и докато все още имаше малка искра на надежда…
Фиуууу-дзъъън… пльок.
Опитът ми да парирам се провали напълно. Поредната глава цвекло се строполи на земята, разсечена на две половини с различна дебелина. Остана само една. Тя стърчеше самотна на пръчката си и напомняше странно недовършено плашило. Задачата ми бе да я защитя. Ако Нико успееше да уцели и нея, щеше да излезе като победител от двубоя ни.
— Хайде, Давин — рече той. Нико също беше задъхан, но не колкото мен. Аз без съмнение можех да бягам по-дълго и по-бързо от него, но щом се стигнеше до бой с мечове, Нико успяваше да разпредели силите си по-добре. Той ми махна леко със свободната си ръка. — Напрегни се още малко.
Да се напрегна. Лесно му беше да го каже, по дяволите. Тъмната му коса се чернееше, подгизнала от пот, но в движенията му не се усещаше и грам колебание, въпреки че той мразеше оръжията…
Усетих атаката му в последния момент и я блокирах с едно светкавично движение.
Дръъъън.
Не можах да се сдържа и по устните ми пробягна усмивка. „Този път не се получи, Нико. Този път бях една стотна по-бърз от теб!“
Какво…
Не!
По дяволите. Не можеше ли поне за миг да се задържи на едно място…
Пльооок! Последната глава цвекло цопна на земята. Аз стоях с треперещи ръце и пръхтях като куче насред жегата. Трябваше да се призная за победен.