Нищо не можех да сторя. Тя със сигурност бе по-силна от мен, а ако се сбиехме, хората на Гарвана веднага щяха да дотичат долу. А даже и да опитах да стана невидима за очите, нямаше да успея. Не и без флейтата, която бе у Нико. Той я бе взел, за да ме обезоръжи, както сам бе казал. И се бе оказал прав. Без нея не можех да се изплъзна от ръцете на Кармиан. Нея трудно можеше да я заблуди човек, а и тя бе глуха за молби. Казах й, че ще повърна отново, ако не изляза малко на чист въздух. А тя ми отвърна, че това е неприятно, но че няма да е за първи път. Казах й, че ми се ходи до тоалетна, а тя ме накара да се изпишкам в едно ведро в каютата. Да, Нико бе прав, с нея не можеше да си играеш.
Накрая той сам слезе долу. Лежах на кушетката, навън се стъмваше все повече и повече и се опитвах да не заспя, за да не изгубя още повече време. Когато се събудих, най-вероятно щяхме да сме в Дунарк и щеше да е твърде късно.
От другата страна на завесата се чу леко чукане.
— Кармиан?
— Да?
— Може ли да вляза?
— Ако искаш.
Този път не направи нищо с ризата си. Просто се изправи и отметна косата на русалка на гърба си, а тя се разля като водопад… Не, по-скоро като огнена река.
— Тя спи ли? — попита той тихо.
— Не — отвърна му Кармиан. — Не спи.
Нико ме погледна. Светлината от единствената маслена лампа в каютата осветяваше неравномерно лицето му и го състаряваше. Почти приличаше на старец.
— Най-добре да се опиташ да поспиш — рече ми той тихо.
— Да, само че не мога. Толкова ли е странно? Чух, че утре ще сме в Дунарк.
Той кимна.
— Да, такъв е планът.
— Планът? Нико, нима ти имаш някакъв план? Освен да… да позволиш на първия срещнат войник от Ордена на дракона да те убие.
— Дина. Аз не съм идиот, все пак.
Не, той не беше идиот. Но не беше и… Не беше и на себе си, а аз се страхувах, че бе изгубил всяка надежда.
— Кармиан — обърна се той към нея. — Бих искал да поговоря с теб.
— Давай.
Той поклати глава.
— Не тук. Качи се с мен на палубата. Дина, ти оставаш тук. Разбра ли?
— Нико, аз трябва…
— Не. Оставаш тук. Обещай ми.
Очите му останаха вперени в моите доста по-дълго от обикновено. Нико не можеше да забрави напълно, че някога притежавах умения на Жрица на срама, които на моменти се проявяваха отново съвсем неочаквано. Може би не бе толкова странно. Човек, който в миналото е бил разпитван дълго и мъчително от Жрица на срама, както мама бе разпитвала Нико… Това не се забравя.
— Обещай ми — повтори той.
Кимнах.
— Добре, ще остана тук.
Кармиан стоеше със скръстени ръце и ни наблюдаваше.
— Сигурен ли си, че не искаш да я вържем за всеки случай? — попита тя, а аз не можех да разбера дали се шегуваше или говореше сериозно. Напълно ми бе ясно, че изобщо не й бе харесало цял ден да си играе с мен на детегледачка и стражар.
— Дина никога не нарушава обещанията си. Нали?
— Да.
Това бе самата истина. Поне през първите пет минути, след като се качаха на палубата и забравеха за мен.
Не че ми беше лесно да обещая нещо, което знаех, че нямаше да изпълня. Не точно така бях възпитана с майка като моята, но си казах, че го правя за доброто на Нико и защото ми се налагаше. Знаех, че баща ми не би се поколебал дори за миг.
Те стояха до перилата, на около десет-дванайсет стъпки от отвора. Тук, горе, все още бе леко светло. Хоризонтът, където морето и небето се сливаха в едно, все още бе оцветен в златисто от залязващото слънце. Разговаряха, или по-точно Нико говореше, а Кармиан слушаше. Само че ако исках да чуя, трябваше да се приближа.
Щеше да е далеч по-лесно, ако разполагах с флейтата, но дори и без нея…
„Гледай вълните“ — помислих си аз. „Виж чайката, която се спуска стремглаво надолу към тъмната вода…“
Ако човек кажеше на някого: „Стига си ме гледал“, — то това веднага би привлякло погледите към него. Баща ми ме бе научил, че не можеш да се скриеш по този начин. Така не би успял да накараш останалите да извърнат очи. Повечето хора обаче са устроени така, че могат да виждат само едно нещо. Ако Нико и Кармиан насочеха поглед нанякъде другаде, нямаше да ме видят. Всъщност всичко бе много лесно. А флейтата бе толкова ефективна, защото успяваше да привлече вниманието на хората, без те да забележат. Тя изпращаше към ушите и съзнанието им картини и сънища, докато накрая очите им ставаха слепи за това, което Черният магьосник искаше да скрие.