Сега обаче флейтата я нямаше. Ала можех да опитам въпреки това…
„Гледайте залеза. Гледайте как лъчите танцуват по водата. Гледай как косата на Кармиан се развява на вятъра.“
„Не гледайте към мен.“
Успях. Бях застанала ниско долу на четири крака и допълзях още по-близо до тях.
— Важно е — рече Нико. — Когато сляза на брега утре, тя трябва да остане тук. Освен това трябва да се върне в Хьойландет, независимо как.
— А кой според теб трябва да се погрижи за това? — реагира Кармиан. — Изобщо не е лесно да я задържиш на едно място. Наумила си е, че трябва да се грижи за теб или нещо в този дух. А и е дяволски инат.
— Благодаря — рече Нико. — Това ми е известно. Но… Кармиан, в миналото. Когато… Когато с Безшумния работехте заедно…
— Нико, ти обеща, че няма да…
— Да. Ще сторя каквото съм обещал. Няма да кажа на никого.
— Те бяха група стари глупаци, които нямаха идея как да похарчат купищата си пари. Да не би да им се наложи да търпят лишения, задето получихме част от богатството им? А освен това мога да ти кажа, че доста добре ги позабавлявахме в замяна на това.
— Не се и съмнявам, но не…
— Пък и него го обесиха. Не знаеше ли? Той и на мравката път правеше, нито бе заплашвал, нито бе нападал хора. Въпреки това го обесиха. Ще наречеш ли това справедливост?
— Не, не. В никакъв случай.
— Може би смяташ, че трябваше вместо това да преспя с тях. Защото оттам, откъдето идвам, момичетата не могат да се прехранват по друг начин.
— Кармиан, обещах ти, че няма да кажа на никого. Просто си мислех… Как се погрижи твоите… Как ги нарече… стари богати глупаци? Как се погрижи да не се събудят?
— Сипах им сок от мак във виното.
— А това не е опасно, нали?
— Никой не се оплака. Не и от това във всеки случай.
— Имаш ли още от него?
Настъпи кратко мълчание.
— Може би… — рече тя после предпазливо и с недоверие.
— Добре. Значи ще сипем малко сок от мак във водата на Дина, а може да добавим и вино. А когато тя се събуди, всичко вече ще е свършило. По един или друг начин. Не бихме ли могли да постъпим така?
Мина доста време преди Кармиан да продума отново. Не можех да видя ясно лицето й, но в раменете й се усещаше напрежение.
— Защо се тревожиш толкова за нея? — попита тя накрая. — Не ти си виновен, че тя се забърка в това. Дина сама дотърча след теб и се промъкна на борда по някакъв начин.
— Просто не искам да ми пречи.
— Чакай малко, Нико. Аз те познавам. Не е само това. На моряците не им харесва, че тя е тук. Енок се кълне, че е някаква магьосница, иначе не би могла да се качи на борда на кораба, без той да я забележи. А Мац каза, че за малко да откъснеш главата на Гарвана, когато е споменал откуп. Да не би тя да е тайната ти полусестра или нещо подобно.
— Естествено, че не е. Просто дължа на семейството й… много. Например живота, здравето си и жалките остатъци от чест. Това е само първото, което ми идва наум.
Тя изсумтя.
— Чест. Това е лукс, който невинаги можеш да си позволиш. А ти не си от хората, които размахват фамилния герб и се хвалят с произхода си.
— Честта има много лица — отвърна Нико. — Самоуважение, например. А според мен дори най-изпадналият просяк от Скиденстад има някаква чест. Знам къде се крие твоята. Иначе нямаше да ти напиша онова писмо. Нито пък щях да стоя тук днес, поверявайки живота си в твои ръце.
„О, не“ — помислих си аз. „Стига. Не й се доверявай толкова много. Това може да ти струва живота.“
Тя се изпъна и рязко се извърна настрани, сякаш вече не искаше да го гледа в очите.
— Ти си толкова чувствителен — промълви тихо. — Не всички можем да си позволим това.
— Кармиан…
— Не. Не ме гледай с този поглед. Така или иначе не си искрен. Ако можеше, щеше да увиеш момичето в памук, само и само да не се нарани, а аз изобщо не те интересувам.
— Ти си голямо момиче, Кармиан. Нима не го твърдиш сама? Можеш да се грижиш за себе си по-добре от всеки друг. Аз не те карам насила. Ако предпочиташ да останеш утре тук…
— Не, не това имах предвид.
— Какво тогава?
— Нико. Ти не си ме докоснал.
— Какво искаш да кажеш?
— Много добре знаеш какво. След като напуснахме Фарнес… не си ме докоснал нито веднъж.