Нико не отвърна веднага. След това протегна ръка и я постави на едното й рамо.
Тя се врътна и го отблъсна разярено.
— Не сега! — рече Кармиан. — Аз не съм куче, което си се сетил да погалиш.
— Ама…
— Ако не ти идва отвътре, по-добре изобщо не го прави. Но аз не съм забравила миналото, Нико, когато с радост идваше в леглото ми. Толкова ли съм погрозняла, че дори не искаш да ме докоснеш?
Затворих очи, искаше ми се да си запуша ушите. Не желаех да чуя нито дума повече. Предпочитах да не знам. Не че беше голяма изненада. Известно ми бе, че Нико бе имал много момичета, докато все още живееше в Дунарк и бе най-малкият син на графа, нещастно влюбен в младата съпруга на брат си. Бях ги видяла, когато погледнах в очите му през онази нощ в тъмницата. Нощта, в която започна всичко. Онази нощ преди две години, когато го срещнах за първи път. А Кармиан… Само като си помислих как носеше ризата си, съвсем разголена. Не, това изобщо не можеше да ме изненада. Само едно не можех да разбера — защо ме болеше толкова. Преди две години момичетата на Нико не бяха имали никакво значение.
— Не си грозна — отвърна й той с една странна нотка в гласа, която ме накара отново да отворя очи. — Красива си, както винаги.
Той протегна ръка и поглади къдравата й червена коса. Този път тя не го спря.
— Ти си силна — продължи той. — Ако светът те смачка, когато вече си паднала… Ти просто се изправяш и отвръщаш на удара. Част от красотата ти е именно в тази сила. Затова не искам да те обвия с памук. Не би ти харесало.
— Ти пък какво знаеш — рече тя, ала за първи път, откакто я бях срещнала, думите й не прозвучаха ядосано.
Тя положи ръка върху неговата и я притисна към шията си.
Бях видяла и чула достатъчно. За момент ми се прииска да изпия отвратителния му сок от мак и да оставя съдбата си в ръцете на Кармиан, Гарвана и съмнителните им планове. Спуснах се обратно по стълбата и се шмугнах зад завесата.
Лампата тлееше едва-едва и в полумрака се спънах във ведрото. То издрънча ужасно, но освен мен, нямаше кой друг да чуе. Разтрих мястото, където ръбът на металното ведро се бе врязал в прасеца ми, извиках силно и отчетливо десетте най-груби ругатни, които знаех. Поолекна ми малко, затова ги повторих.
Когато Кармиан се върна, се престорих, че спя. Не знам дали тя повярва, но поне ме остави на мира. Затършува из полумрака и приготви още едно легло. След това загаси лампата.
Въжетата и дъските на койката заскърцаха, когато Кармиан си легна. След това настъпи тишина. Дали спеше? Нямаше да се изненадам. Нико я бе нарекъл силна, но според мен бе единствено студена. Студена, коравосърдечна и фалшива. А Нико бе избрал да се уповава на нея? От всички хора на света. „Оставям живота си в ръцете ти“ — така бе казал той.
Втренчих се в мрака.
Ако трябваше да оставя живота си в нечии ръце, защо не бе избрал моите?
Дина
Драконът го няма вкъщи
Човек не можеше просто така да влезе с кораб в пристанището на Дунарк. Най-близкият град, където кораб като „Сребърния вълк“ можеше да хвърли котва, бе Дунабара. Той бе разположен в северния залив точно под скалите, на които се извисяваше самият Дунарк. Дунабара се бе разраснал значително през последните години, точно като Дунарк, така че в подножието на скалите се бе появило ново селище на име Недербюен. От Дунабара го делеше само тясна ивица земя и бе единствено въпрос на време двата града да се слеят в един.
В пристанището на Дунабара имаше много кораби. Толкова много, че не можех да ги преброя. А по кея се нижеше пъстра върволица от хора и товари, бурета, каси и кошници, разнасяни напред-назад от потни моряци или дребни магарета, които припкаха нагоре-надолу по тесните мостици, без да се препънат, въпреки че според мен носеха непосилен товар на рошавите си гърбове.
— Добре, малко съкровище. Веднага слизай долу.
Обърнах се. Зад мен стоеше Кармиан, която до преди миг спеше така сладко на койката си в каютата.
За миг се зачудих дали нямаше да е по-добре да се прехвърля през перилата и да скоча в морето. Само че все още бяхме доста далеч от брега, а водата бе студена. Давин може би щеше да го стори, но не и аз.
— Исках само да видя града — рекох аз.
— Добре. Само че ако ти можеш да видиш града, и той може да види теб. Слизай веднага долу, а аз ще донеса закуска.