Закуска. А, да. С вино и сок от мак.
— Не съм гладна.
— Щом така казваш.
Означаваше ли това, че не ми бяха сипали сок от мак? Не, не можех да разчитам на подобен късмет.
Кармиан ме хвана за ръката.
— Мога да ходя и сама — рекох аз и се отскубнах.
— Внимавай.
Не исках тя да ме докосва. Не исках да усещам ръцете й по тялото си. Всъщност дълбоко в душата си исках да ни делят километри разстояние и да се намираме в двата края на света например, вместо да ми се налага да деля една каюта с нея, която бе три на четири.
— Не беше ли тръгнала за закуска? — попитах.
Тя ме погледна изпитателно.
— Мислех, че не си гладна.
Разменихме си погледи. Ако уменията ми на Жрица на срама не бяха изчезнали, нямаше да стои пред мен и да ми се надува така, помислих си аз. Или пък щеше?
— Аз не съм — отвърнах накрая.
Може би бе като Дракан — напълно безчувствена и неподвластна на погледа на Жрица на срама, защото бе лишена от срам. Да, Нико бе споменал, че тя имаше чест. Само че не можеше да се разчита на преценката му по отношение на Кармиан. Нали тя сама бе казала, че той с радост бе идвал в леглото й.
Накрая Кармиан все пак донесе закуска, но преди това помоли Мац да ме наглежда междувременно. Тя не ми вярваше, това поне бе ясно. Аз може и да успеех да накарам Мац да отклони поглед от мен, но каква полза щеше да има от това? Даже и да откриех Нико и да успеех да поговоря с него, бях напълно убедена, че той нямаше да ме послуша. Неговият план включваше Кармиан и Гарвана, но не и мен.
Кармиан се върна с две купички каша и два бокала пунш. Погледнах бокала с димящата червено-златиста течност. Това е, помислих си. Ако бе сипала сок от мак някъде, то без съмнение бе тук.
— Яж — рече тя. — Може и да не си гладна, но и вчера нищо не хапна, а никой на борда няма нито време, нито желание да се грижи за болни малки деца.
Прецених ситуацията. Сигурна бях, че кашата бе безопасна. А и тя бе права, ако не хапнех нещо, което освен това успеех да задържа в стомаха си, щях да остана съвсем без сили.
Взех една лъжица и опитах внимателно кашата. Бе малко по-солена, отколкото трябваше, но иначе бе нормална на вкус.
Кармиан ме гледаше намръщено, явно предпазливостта ми не й допадна особено.
— Всички ядем от тази каша — рече ми тя. — Но може би госпожица Недоволство е свикнала с по-хубава храна?
— Не — промълвих аз и изядох още една лъжица. — Кашата е много вкусна.
В началото не каза нищо за пунша. Но когато й стана ясно, че нямах намерение да пия, сбърчи вежди.
— Не обичаш ли пунш?
Вдигнах рамене.
— Не пия особено много вино.
— Аха — рече тя снизходително. — Твърде си малка за това. Виното не е напитка за деца.
— Аз не съм дете.
— Така ли? Може би предпочиташ мляко? Или каша за сукалчета?
Нямаше да й се дам толкова лесно. Не бях чак толкова глупава, че да изпия сока й от мак, само за да докажа, че не съм малко дете. Ако не знаех, че са сипали вътре сок от мак, то тогава… Предизвикателната й подигравка може би щеше да постигне целта си. Но не и сега.
Така че когато малко по-късно хвърлихме котва в Дунабара, бях все още будна. А Нико — бесен.
— Тя не искаше да го изпие — рече Кармиан, без да взима присърце гнева на Нико. — Какво очакваш да бях направила, да я хвана за носа и да го излея насила в гърлото й?
— Ти ми обеща…
— Обещах ти да сторя каквото мога. Не съм аз виновна, че малката госпожица е толкова хитра и инатлива.
Нико ме погледна ядно и изненадано едновременно. Тъмносините му очи бяха почти черни.
— Не искам да участваш във всичко това — рече той. — Те няма… Не искам да…
На Нико рядко му се случваше да не може да открие точните думи. Ала сега стоеше пред мен и се мъчеше, както Давин на няколко пъти. Сякаш нямаше думи, които да изразят това, което искаше да каже.
— Управителят на пристанището ще дойде всеки момент — рече Кармиан и го погледна студено. — Така че ако не искаш да те заловят на мига, което би провалило всичко, трябва да се скриеш веднага в дупката. И да решиш какво ще правим с нейно превъзходителство госпожицата.
Тя не искаше да ми направи комплимент с този епитет и ми се щеше да й кажа да спре да ме нарича така. Но това все пак бе по-поносимо от снизходителното „съкровище“, което бе използвала в началото. Освен това сега бе най-добре да си държа устата затворена.