Нико ме погледна още веднъж с почти черните си очи.
— Тя ще дойде с мен — рече той. — Във всеки случай поне сега. Ще я взема в дупката.
— Ако има място.
— Ще има.
Кармиан сви рамене.
— Ако това искаш. Само побързай. Не разполагаме с цял ден.
Така наречената дупка представляваше кухина между корпуса на кораба и няколко дъски на пода на трюма, където обикновено държаха баласта — камъните, благодарение на които „Сребърния вълк“ не се накланяше твърде много на една страна и не се преобръщаше, когато вятърът надуеше платната. Гарвана бе махнал или преместил няколко камъка и бе отворил тясно правоъгълно пространство. Не мисля, че обикновено превозваше тайно хора така, но имаше предостатъчно място и за Нико, и за мен. Поне докато не се опитвахме да си поемаме дълбоко въздух или да се движим.
Той ми бе ядосан. Бе много странно да лежа до човек, който изпитваше толкова силен гняв. Аз бях легнала леко настрана, а лицето ми се допираше до рамото му, така че ръбът на яката му докосваше бузата ми. Той бе толкова бесен, че не искаше да ме прегърне, макар че така би било много по-удобно и за двама ни. Нямаше как съвсем да не ме докосва, но се опитваше да не го прави, доколкото бе възможно.
— Нико… Мисля, че не бива да се доверяваш на Гарвана — рекох аз.
— Аз изобщо не вярвам на Гарвана.
— Ами тогава защо…
— Вярвам в лакомията му. Съвсем просто е.
— Да но, Нико… Той може да получи сто златни монети, ако те предаде.
— Да.
— Не разбирам…
— Дина, не искам да се бъркаш. Ще правиш каквото ти кажа и ще останеш тук, докато открием кой да те върне във Фарнес. Чуваш ли?
Аз си замълчах, защото не исках да му обещая.
— Къде е флейтата? — попитах го вместо това.
— У Гарвана.
— Гарвана? — ядосах се. — Дал си флейтата на баща ми на Гарвана?
— Корабът е негов — отвърна ми Нико кратко. — А на кого можех да я дам иначе? На някого от екипажа?
Само мисълта, че някой от тях… Че Мац например че някой ще я докосне, ще си играе с нея и дори ще пробва да свири… Дебелите им пръсти по нежното й тяло, устните им прилепени към… Не, не можех да понеса тази мисъл. В мен закипя гняв, също толкова силен, като Никовия.
— Тази флейта е… незаменима — рекох аз.
— Тогава може би не трябваше да я мъкнеш с теб на борда, когато реши да се качиш без позволение.
Само че без нея изобщо нямаше да успея да се кача на борда и той много добре го знаеше.
В трюма закънтяха стъпки. Усетих как Нико притаи дъх за миг. Дори не се опита да ме накара да притихна, въпреки че не бе и необходимо. И аз нямах изгода да ни открият.
Стъпки. Бяха няколко души. Около четири или пет. Чуха се и гласове.
— Къде по дяволите е товарът? — попита един непознат глас.
— Продадохме по-голямата част в последното пристанище.
— Аха. И кое бе то?
— Тоубю.
— В Локлайн? Нима не хвърлихте котва във Фарнес?
— Чухме, че е най-добре да стоим по-далеч от Хьойландет.
— Добре сте сторили. Ако ми казваш истината. Не е в твой стил да пътуваш с празен трюм, Садор.
Постепенно бях узнала, че Садор бе истинското име на Гарвана. Малцина се осмеляваха да го нарекат Гарван в лицето.
— Това все пак не е престъпление, нали?
— Не. Просто е странно.
— Халан, Боска, претърсете тази съборетина и проверете дали не вози скрит товар някъде. Господин Садор, ще бъдете ли така добър да ме придружите до кабинета през това време, за да ви запозная с новите правила?
Това не се хареса на Гарвана. Но той се видя принуден да смотолеви едно почти любезно да.
Спомних си за деня, в който лежах под дъските на леглото в алкова на учителя Маунус в крепостта Дунарк, докато Дракан и мъжете му претърсваха цялата работилница, за да ни открият с Нико. Представете си, че и Нико се сетеше за същото? Колко се страхувах тогава. Бях така вцепенена от страх, че не можех да си поема дъх.
И сега се страхувах. Този път обаче можех единствено да чакам да ни открият. И май съвсем скоро щяха да го сторят. Не можех да видя мъжете, които се разхождаха над главите ни, чувах единствено как шареха напред-назад, как удряха по корпуса и бъркаха в цепнатини и пукнатини. Търсеха скришни места, точно като това, в което лежахме. Не се съмнявах, че щяха да ни открият, ако продължаха. Ето още една причина Гарвана да се ядосва, че бе изхвърлил товара, за да влезе в Залива на трола. Управителят на Дунабара едва ли щеше да прояви такова усърдие, ако не бе заподозрял нещо.