— Да те вземат дяволите! — извика единият мъж внезапно.
— Какво има?
— Плъх. Цяло куче.
Аз по принцип не обичах особено плъхове, но в този момент… Направо ми идеше да го разцелувам.
„Плъховете са гадни“ — помислих аз, колкото се може по-настоятелно. — „Тук гъмжи от тях… Щом има един, има и още. Мръсни плъхове, които разнасят купища болести. Ако те ухапят, можеш да умреш…“
Нико се размърда притеснено. Не исках точно той да си мисли за плъхове, но аз практически лежах върху него, така че, ако успеех да внуша това послание на някого, то той щеше да е първи.
— Ето още един!
— Дяволите ги взели. Огромни са!
— Янус въжарят бе ухапан веднъж — рече единият мъж с погнуса. — Ръката му се поду и пръстите му съвсем почерняха. За малко да ритне камбаната.
— Отвратителни чудовища.
— Да. Готов ли си?
— Да, тук няма нищо.
— Мисля, че Управителят търси под вола теле. Тук няма нищо, освен плъхове.
Чухме ги как се качиха на палубата по стълбата. Трюмът притихна, като се изключи обичайното проскърцване на корпуса и някакво леко шумолене, което може би идваше от някой плъх.
— Не ме е страх от плъхове! — рече Нико изведнъж доста силно.
— Нико…
— Ти беше, нали? Ти ни накара да си мислим за плъхове!
Думите му прозвучаха толкова обвинително, че се почувствах омерзена.
— Да не би да предпочиташе да ни открият? Сигурно много ти се иска да те бяха измъкнали от скривалището и да те бяха завлекли в Дунарк, така че любимият ти полубрат да може да ти отсече главата.
— Ти си била!
— И какво?
— Накарай мислите да изчезнат! — рече той с треперещ глас. — Не искам да ми се привиждат плъхове! Не искам да виждам само мрак! Не искам да усещам мириса на кръв!
Мириса на кръв? Това не бе мое дело.
Изведнъж осъзнах какво се бе случило. Нико не мислеше за уютната работилница на учителя Маунус, докато лежеше тук, насред мрака. Той си бе спомнил тъмницата, тъмницата, където бе прекарал цял ден и цяла нощ с ръце, покрити с кръвта на семейството му. Там също имаше плъхове.
— Нико, успокой се…
Той целият бе започнал да трепери. Поемаше си тежко въздух, сякаш нещо го душеше.
— Нико! Всичко е наред!
— Прогони мислите — рече той ядно. — Веднага!
Само че това никак не бе лесно. Не можеш просто така да накараш някого да спре да мисли за нещо. Колкото повече се опитваш, толкова по-зле става.
— Нико, замисли се за нещо друго.
— Да се замисля за нещо друго? Само това ли ще кажеш?
— Говоря сериозно. Мисли за нещо хубаво. Нещо, което обичаш. Конят ти например. Хьойландет. Учителят Маунус.
Забелязах обаче, че той продължаваше да трепери, дори още по-силно отпреди, и аз започнах да се отчайвам.
— Мисли за Кармиан, по дяволите. Ако това ще ти помогне!
Очевидно подейства. Дишането му се поуспокои и конвулсиите намаляха.
— Вие двете май не се харесвате особено, нали? — рече той накрая.
— Да. Така е.
— Това е срамота.
— Защо?
— Защото вие двете… сте специални.
Замислих се върху думите му. Не бях сигурна дали исках да ме сравняват с Кармиан по този начин, но знаех, че го каза с добро чувство. Той явно я харесваше. Достатъчно много, за да… Не ми беше приятно да мисля за това, но така стояха нещата. Достатъчно много, за да я избере за своя любима в миналото. Или, както го наричаха в стария свят на Нико, в който графските синове можеха да си позволят да опитат от всичко по малко, но никога не биха получили позволение да се оженят за момиче като Кармиан.
— Мислиш ли, че вече можем да излезем оттук? — попитах аз.
— Не — рече той.
— Според мен си тръгнаха.
— Да, но трябва да изчакаме Кармиан да слезе и да ни отвори. Не можем сами.
Най-добре щеше да е, ако побързаше. Единият ми крак беше изтръпнал, а макар и да не се страхувах от плъхове и мрак и да нямах кошмари като Нико, нямах търпение да се кача горе, на светло, където можех да се движа спокойно, без да смачкам някого, и да дишам чист въздух, а не да поемам дъха на друг. Дори и този друг да бе Нико.
— Защо й писа? — попитах накрая.