— Ние имаме уговорка. Дори и Гарвана има малко чест.
Кармиан го погледна мрачно.
— Не бих разчитала особено много на това, ако бях на твое място — рече тя.
Дина
Цената на едно момиче
— Събуди се, момиче.
Някой ме друсаше за рамото доста силно. Отворих очи — над мен се бе надвесило остроклюното лице на Гарвана.
— Какво…
— Хайде. Ставай от леглото. Един човек иска да те види.
— Да ме види…
Той буквално ме издърпа от койката.
— Да. Тръгвай. Можеш да оставиш приказките за после.
Все още бях сънена и объркана, а и ме болеше глава заради застоялия въздух тук, долу. Но той ме бе хванал здраво за ръката, и преди да успея да се огледам, бях издърпана нагоре по стълбата и на палубата. Когато обаче понечи да ме замъкне към кея, се задърпах.
— Чакай. Какво ще… Къде е Нико?
— Той ни чака. Хайде, момиче.
Аз обаче не му повярвах.
— Какво ще правиш с мен? — попитах и си спомних приказките му за търговска стойност и пари. Да не би да бе намерил на кого да ме продаде?
Гарвана за миг се втренчи безизразно в мен. След това кимна леко с глава, едва забележимо, но това явно бе някакъв сигнал, защото изведнъж пред очите ми притъмня. Някой бе хвърлил одеяло върху главата ми. Аз се опитах да се съпротивлявам и да викам, но бе напълно безсмислено, защото одеялото заглушаваше всичко. Те ме увиха и овързаха, като че ли бях някакъв вързоп, току-що продаден пакет.
Къде беше Нико? Ами Кармиан? Нейната койка бе празна.
Вдигнаха ме във въздуха и ме положиха в нечии други ръце. Бедрото ми се удари в нещо твърдо, в перилата, както ми се стори. След това полетях така бързо надолу, че се уплаших да не ме бяха изпуснали. Накрая обаче някой ме метна през рамо. Едва ли това бе Гарвана, по-скоро — някой от екипажа му.
— Нико! — извиках колкото се може по-високо. — Къде си?
— Тихо — изсъска мъжът, който ме носеше. Гласът му прозвуча като този на Енок. — Да не искаш стражарите на пристанището да ни чуят?
Стражарите? За миг се зачудих дали да не закрещя още по-силно. Но се отказах, все пак не бе кой знае колко разумно. Ако не се бяхме запътили към замъка на Дракан, нямаше смисъл сама да си го изпросвам. Ала ако не искаха да ме продадат на Дракан, на кого тогава? И какво бяха сторили на Нико? Не можех да си представя той доброволно да се бе съгласил на това.
— Пусни ме долу — рекох. — Мога да ходя и сама.
— Капитане? Тя каза…
— Не — рече Гарвана остро. — Човек не може да вярва на подобна калпазанка. Само я дръж здраво.
Енок ме хвана още по-здраво за краката. Какво си мислеше? Че мога да отлетя?
Едно куче се разлая силно и злостно някъде наблизо, към него веднага се присъединиха още седем-осем.
— Проклетии — изръмжа Гарвана. — Колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре.
Усещането бе ужасно. Да не виждаш нищо. Да си изпълнен със страх, а на всичкото отгоре и да не можеш да видиш какво се случва. Опитах се да измъкна едната си ръка от въжето, но моряшките възли не се развързват лесно. Чувах стъпките на мъжете, първо по дъски, а след това по чакъл и калдъръм. Чувах кучешки лай. Направи ми впечатление, че Енок се задъхваше все повече и повече. Явно му тежах. Ала нищо не виждах.
— Ще я вземеш ли за малко? — попита той изтерзано един от останалите.
— Толкова ли си хилав, че не можеш да носиш тази дребосъчка? — подиграха му се в отговор те.
— Тихо — сгълча ги Гарвана ядосано. — Пристигнахме. Дръжте си устите затворени и ме оставете да говоря. Това не са обикновени хора.
Чу се леко потропване, последвано от проскърцване на резе.
— Влизайте — прошепна нечий глас.
Мъжете се подчиниха. Някой залости вратата след нас.
— Сложете я да седне — рече Гарвана.
Енок изпълни нареждането му. Виеше ми се свят от дългото висене с главата надолу и едва се държах на крака.
— Покажете ми я.
Този глас бе нов, едновременно чужд и… познат.
Отпуснаха въжето и най-накрая махнаха ужасното одеяло. До огнището стоеше…
Сърцето ми подскочи и започна да удря толкова силно, че щях да припадна. Това бе невъзможно…