Нико не беше от хората, които обичаха да тържествуват. Той просто избърса с един парцал сока от цвекло от меча си и ми кимна леко, почти като при поздрав.
— Какво ще кажеш да пробваме още веднъж? — попита той. — Аз ще отбранявам, а ти ще нападаш.
Той добре знаеше, че аз обичах най-много да атакувам. Ръцете ми обаче висяха от раменете като два оловни пръта, а аз не бях сигурен дали някога отново щях да успея да ги вдигна.
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Мисля, че ми стига за днес.
Той отново кимна.
— Да го оставим за утре тогава.
— С мен ли ще се прибереш?
— Мисля да остана и да се поупражнявам още малко.
— Нико… Не мислиш ли, че е време да приключим за днес.
Той можеше и да умее да пази силите си по-добре от мен, но по голия му торс се стичаха струйки пот, а освен това можех да доловя учестеното му дишане сред трополенето на дъждовните капки по торфения покрив на кошарата.
— Само още веднъж — рече той решително.
Забелязах, че ръката му трепереше, когато вдигна меча.
Въпреки това той го заизвива, като ту атакуваше, ту се отбраняваше в дуела с невидим противник.
Аз поклатих глава, но той не видя нищо.
— Ще донеса малко вода — рекох аз и си облякох ризата, за да не изстина.
— Нико?
Той най-накрая бе пуснал меча на земята, бе застанал на вратата, загледан в есенния дъжд. Раменете му бяха увиснали. Бях сигурен, че краката му трепереха. Поне с моите беше така.
— Да?
Подадох му ведрото и черпака и той запи жадно от студената кладенчова вода.
— Защо… Защо се настърви така внезапно?
Никога преди не бях виждал някой да тренира толкова упорито и съсредоточено като Нико. Всеки ден. С меч или нож преди обед и с лък следобед. От време на време оседлаваше кафявата си кобила и тренираше като за рицарски дуел с дълга дървена пика, която бе издялкал сам, но най-голямо внимание отделяше на меча и ножа.
Погледът му помръкна.
— Да не би да мислиш, че разполагаме с много време? — рече той.
— Какво имаш предвид?
Той се отнесе.
— Нищо.
— Нико…
— Не беше ли твоя идеята да се упражняваме?
Така беше, не можех да отрека. Аз го бях поискал преди доста време, преди Валдраку, учителите и Залата на шепота.
— Това не означава, че трябва да се бием до изнемога. Какво не ти дава покой?
— Не слушаше ли майка си, докато четеше онова писмо?
— Кое, от Вдовицата ли?
— Ами кое друго — отвърна ми той с леко раздразнен тон, все пак не получавахме писма всяка седмица. Аз също си спомнях много добре съдържанието му. Аркмейра бе паднала в резултат на предателство, така поне твърдяха хората. Това бе последният по-голям град в Крюстландет, който не бе във властта на Дракан, а сега той бе превзел и него. Хората обаче бяха дали отпор, а това не можеше да мине безнаказано. Вдовицата пишеше, че Дракан бе екзекутирал всеки пети мъж в града. Независимо колко дейно бяха участвали в отбраната. Просто всеки пети. Едно, две, три, четири, ти ще мреш. Догади ми се от мисълта за това безчувствено броене. Сякаш нямаше значение кой си и какво си направил.
— Хората загубват живота си — рече Нико със странна нотка в гласа, която не бях долавял преди. — Хора умират всеки ден.
Интонацията му не ми харесваше. Не ми харесваше и погледът в очите му, които в този момент изглеждаха тъмносини на фона на бледото му от пот лице.
— Как точно смяташ да промениш това? — попитах аз.
— Решението е доста очевидно и разумно, не смяташ ли? Ако прецениш логично ситуацията.
— И какво е то?
Той обаче не ми отговори.
— Забрави — рече Нико. — Заради дъжда е. Не можеш да излезеш навън, а в същото време имаш чувството, че ще полудееш, ако не се раздвижиш.
— Нико…
— Забрави. След малко идвам. Ти тръгвай.
Така и сторих. Но не забравих казаното през този ден. Сигурен бях, че той бе измислил някакъв план. Явно не искаше да го сподели с мен. Но аз бях опознал Нико доста добре. Няколко дни, прекарани заедно в Залата на шепота, стигаха, за да научиш доста за другия. А когато един мъж, който мрази оръжията, изведнъж започне да тренира упорито борба с меч, то нямаше съмнение, че възнамерява съвсем скоро да приложи уменията си на практика. А и думите му, че решението било очевидно. Внезапно спрях. Той възнамеряваше да убие Дракан. Това бе просто и логично — ако човек се абстрахираше от мисълта, че го пазеха хиляди войници от Ордена на дракона и нямаше как да бъде подмамен да се дуелира с меч, Нико без проблем щеше да събере въстаническа армия. С Оръжейника и Вдовицата бяха обсъждали това многократно. А учителят Маунус, който бе преподавал на Нико в миналото, не пропускаше случай да му припомни, че това бе негов дълг като законен наследник на престола в Дунарк. Но Нико се противеше. Бяха се карали по този повод доста пъти, преди да получим въпросното писмо. Споровете им разяряваха учителя Маунус, но Нико просто заявяваше, че му липсвали качества на предводител и че не му харесвала идеята стотици хора да жертват живота си в негово име.