Но…
— Татко?
Думите се отрониха от устните ми съвсем несъзнателно. Той се приближи. В този момент осъзнах, че нямаше никакво чудо. Това не бе баща ми. Мъжът приличаше на него, толкова много, че сърцето ме болеше да го гледам. Ала макар ръцете му да докосваха умело флейтата, това не бяха ръцете на баща ми. Имаше и други разлики в устата, брадичката и носа. Не бе той. Той бе мъртъв. Знаех го добре, но в този момент имах чувството, че го губех за втори път.
— Казвам се Азуан — рече мъжът. — А ти трябва да си дъщерята на брат ми.
Очите му имаха същия зелен цвят като моите. И като тези на баща ми. Той нямаше обеца във формата на змия, ала сребърното копче на палтото му представляваше змия с два зелени скъпоценни камъка за очи. Явно бе истина. Това бе чичо ми. Братът на баща ми.
— Нищо ли няма да кажеш? — попита ме той.
— Какво искаш да кажа?
Думите ми прозвучаха по-сопнато, отколкото исках. Не бях сърдита. Просто се чувствах така, сякаш някой ме бе ударил с мокър парцал по главата.
— Можеш да ми кажеш името си.
Това бе първият въпрос, който баща ми ми бе задал: „Как се казваш? Нищо няма да ти сторя. Просто искам да узная името ти.“
Само че ми бе сторил нещо. За зло и за добро, независимо какво мислеха всички останали.
— Казва се Дина — отвърна Гарвана, който явно реши, че отговорът ми се забави твърде дълго. — Дина Тонере. Тя е дъщеря на Жрицата на срама.
— Да — отвърна Азуан. — Непокорната Мелуссина. Добре си я спомняме.
Думата „спомняме“ прозвуча някак странно. Имах чувството, че целият му род надничаше иззад рамото му. Баща ми никога не бе постъпвал така, въпреки че не оставяше съмнение у хората относно произхода си.
В този момент започнах да се боя от Азуан.
Майка ми бе бягала презглава от баща ми, ала най-вече от рода му. Азуан ме гледаше жадно. Сякаш му принадлежах. Не, не лично на него, а на тях. На рода. Бях ги напуснала, още докато лежах в корема на мама. Сега обаче ме искаха обратно и със сигурност бяха готови да платят доста, за да си ме върнат. Достатъчно много, за да задоволят алчния Гарван.
Дали не възнамеряваше просто да ме купи и да ме вземе със себе си до… Колмонте или някъде другаде… Далеч оттук, независимо дали исках или не? Погледнах го. Погледнах лицето му, което приличаше толкова много на татковото, ала същевременно бе различно. Азуан не ме обичаше. Ни най-малко.
— Това е флейтата на баща ми — рекох, за да спечеля време.
— Да — рече Азуан просто.
— Може ли да я получа обратно?
— Значи той ти я е дал? — погледът му отново заблестя… Ала не от чисто любопитство, по-скоро от алчност и жажда. Точно като очите на котка, вперени в мишка.
Кимнах.
— Вече е моя.
Той се замисли. След това ми я подаде.
— Нека да чуем как свириш.
Беше ми ясно, че искаше да ме изпита. Искаше да провери дали притежавах дара на змията. Само че флейтата бе и оръжие, което възнамерявах да използвам. Приближих флейтата до устните си и изсвирих първите тонове.
В началото звучеше ужасно. Устата ми бе пресъхнала и не можех да издам устните си напред. Гарвана се изсмя подигравателно.
— Каква музикантка — рече той. — Ако я искаш заради този й талант, ще трябва да ти направя отстъпка.
Усетих как се изчервих, макар че изобщо не трябваше да ме интересува какво мисли Гарвана за свирнята ми. Стегнах се. Имах само един шанс. Не можех да си позволя да го изпусна.
Обвих устни около мундщука, както ме бе учил баща ми, и засвирих отново.
Не бе истинска мелодия. Приличаше по-скоро на… шумоленето на вятъра в комина. На пращенето на огъня.
— Топло е — пееше флейтата. — Топло и приятно. Струва си човек да поседне и да си почине малко.
Гарвана седна. Един от моряците се прозя.
— Късно е — рече флейтата. — Посред нощ. Представете си само колко прекрасно би било да се пъхнете в леглата…
Енок се облегна на каменната стена. Главата му клюмна на гърдите.
Тоновете зазвучаха все по-тежко, по-лениво и бавно. Точно като тяло, което се отпуска преди да заспи. Като забавеното биене на сърцето, като спокойното дишане.
Мъжете спяха. Те се свлякоха на земята, както си седяха или стояха, и сънят ги пребори.
Бавно запристъпих назад към изхода. Искаше ми се просто да се обърна и да се затичам, но това би било грешка, защото щях да разваля магията. Затова вървях, бавно и спокойно, като неспирно свирех монотонните си, приспивни тонове, един по един, като последните капки на излял се дъжд.