Веднага осъзнах, че можех да сторя само едно нещо, ако не исках отново да попадна в ръцете на Гарвана. Завих внезапно надясно и скочих в канавката от едната страна на пътя. Тънката кора лед се пропука като стъкло и аз потънах във вода до средата на бедрата, но в този миг нямах време да мисля за това. Пролазих на четири крака по срещуположния бряг на канавката, като продължавах да стискам флейтата с ръка, и се затичах през блатистата местност колкото сили имах. Прескачах от туфа на туфа, когато можех, а през останалото време газех в калта. Напредвах бавно, но ако решаха да ме последват, едва ли щяха да се придвижат по-бързо от мен.
Гарвана явно нямаше намерение да хукне след мен. Вместо това извика на хората си:
— Енок, Кео, хванете момичето. А ние, останалите, ще се заемем с крадльото.
Хвърлих поглед през рамо. Енок стоеше на края на пътя и се опитваше да запази равновесие, очевидно не изгаряше от желание да си намокри краката. Същевременно обаче не смееше да не се подчини. Затова се засили и се опита да прескочи широката канавка. Опитът му не бе съвсем успешен. За секунда се задържа на ръба, размахвайки ръце, сякаш се опитваше да лети. В следващия миг изчезна от погледа ми.
Нямах време да стоя и да се наслаждавам на гледката. Кео, другият моряк, бе направил по-успешен скок и вече търсеше туфи, на които можеше да скочи, точно като мен. Изведнъж се сетих за един летен следобед, у дома в Биркене, когато Давин и момчетата на мелничаря бяха хванали по една жаба всеки, за да си направят състезание. Жабите не бяха особено очаровани от идеята и предпочитаха да скачат настрани, вместо напред към финалната линия, така че се получи едно доста странно и тромаво състезание. Точно като сега. Нямаше никакъв смисъл да се втурнеш право напред. Вместо това бе по-добре да подскачаш на зигзаг.
Никак не бе лесно да видиш къде стъпваш. Над блатото се спускаше лепкава мразовита мъгла, която бе най-непрогледна в най-ниското — при земята. Краката ми бяха съвсем премръзнали и напълно безчувствени, а полата бе прилепнала към тялото ми като лепкав, черен, кален компрес. На всичкото отгоре по гърба под блузата ми се стичаше пот и аз пръхтях като жадно куче.
Откъм пътя се чуваха викове, но не можех да видя какво се случваше. Мъглата бе доста гъста, а и трябваше да държа под око Кео. Той почти ме бе настигнал. Скачаше пъргаво и явно винаги успяваше да уцели някоя туфа. Дали не бе наполовина жаба?
Моите подскоци обаче ставаха все по-къси и тромави. Премръзналите ми крака скоро щяха да спрат да ме слушат. Умореното ми тяло започна да ми внушава предателски мисли, дали не бе най-лесно да спра? Може би бе най-лесно да се оставя да ме хване. Поне щеше да им се наложи да ме заведат на някое топло и сухо място, където да си почина малко… да поседна до камината, да получа одеяло и дори нещо за пийване…
Подхлъзнах се, препънах се и паднах, а флейтата отхвръкна от ръката ми. Изписа дъга във въздуха, превъртя се лениво един път, цопна в един гьол и изчезна.
Не!
Всички фантазии за огнища и топли вълнени одеяла се изпариха от съзнанието ми. Флейтата. Флейтата! Паднах на колене до локвата и пъхнах ръце в тъмната вода. Къде бе тя? Нищо не виждах. Повърхността на гьола блестеше като огледало, отразяващо лунната светлина, непроницаемо за човешките очи, които искаха да надникнат под него. Търсех на сляпо, но докосвах единствено хлъзгава тръстика, кал и камъни, но не и… Да. Чакайте малко. Ето я.
Търсещите ми пръсти се увиха около нещо твърдо. Тя бе. Извадих я от водата и я вдигнах на лунната светлина. Дали бе пострадала? Дали някога отново щеше…
Чух звук зад себе си. Цопване и изръмжаване.
Обърнах се назад.
Кео бе само на няколко туфи разстояние от мен. Два-три подскока и щеше да ме хване.
— Спри.
Не знам откъде се появи, гласът на Жрица на срама. Не това целях. Ала изведнъж думите се отрониха от устата ми с онази интонация, която караше хората да спрат и да се заслушат. Кео не бе изключение.
Той застина, докато се опитваше да се засили, и за миг застана с единия крак във въздуха, точно като щъркел, а мъглата се увиваше около коленете му като любвеобилна котка.
— Ако се приближиш само с още една крачка — рекох аз със странно студен глас, който ми бе съвсем чужд, — ще те превърна в камък.
Той се поколеба. Очите му блестяха в бяло под лунните лъчи, а устата му бе като черна дупка на лицето му. Можех да чуя задъханото му дишане, пуфтеше като ковашкия мех на Рикерт в Биркене.