— Мен не можеш да изплашиш — отвърна ми той.
Само че по гласа му пролича, че това бе лъжа. Вече му бях взела страха. Затова беше спрял. Всички знаеха, че аз бях дъщеря на Жрицата на срама. Освен това ги бях чула какво говореха за мен, когато ходеха напред-назад по палубата и си мислеха, че не съм там. Малка вещица, дяволско чедо, да, да, всички обиди ми бяха известни. Почти можех да прочета мислите му. Ако някой можеше да те приспи, само докато свири на флейта, защо да не може да те превърне в камък? Той не знаеше дали можех, но не бе напълно сигурен и че не можех.
Вдигнах флейтата.
— Върни се обратно — наредих му аз. — Кажи, че не си могъл да ме откриеш. Кажи, че съм паднала в блатото и съм се удавила. Кажи каквото искаш, но само си върви и ме остави на мира.
— Те могат да ни видят — възрази той.
Поклатих глава.
— Вече не.
Имах единствено предвид, че сме достатъчно далеч, за да могат да ни видят в мрака и мъглата. Но той ме разбра погрешно. Внезапно обърна назад глава и се огледа. И се уплаши, този път не на шега. Мъглата се стелеше над блатото като дебело вълнено одеяло, а луната току-що се бе скрила зад един облак. Пътят бе изчезнал. Той, разбира се, се извиваше на същото място, там някъде в далечината, но ние просто не можехме да го видим. Сякаш внезапно бяхме останали съвсем сами в целия свят.
— Сега сме само аз и ти — рекох аз, със същия студен, чужд глас, който плашеше и мен самата. — Но ако си тръгнеш сега, няма да ти сторя нищо.
Той продължаваше да се колебае.
Вдигнах леко флейтата.
Той несъзнателно сви ръка в юмрук. След това се обърна и побягна, ала вече не толкова умело и внимателно от туфа на туфа, а паникьосано, през локвите, през пълните с вода дупки и през черната кал, като овца, гонена от вълк. Дълго след като мъглата го бе погълнала, го чувах как цопа през блатото и пада, как се спъва и тича, с единствената цел да се махне колкото се може по-далеч.
Останах седнала на края на големия гьол, притиснала мократа флейта към гърдите си. Цялата треперех от студ и умора, колкото по-дълго седях, толкова повече мръзнех. По някое време чух гласове в мъглата, ядосани гласове — единият от тях бе на Гарвана. Но никога не се приближиха. Бях им се изплъзнала, и на Азуан, и на Гарвана, поне за момента. Това, разбира се, бе чудесно, само че не знаех как да продължа оттук нататък.
Дина
Мрежата на сенокосеца
В мъглата „Сребърния вълк“ не се различаваше по нищо от останалите кораби, хвърлили котва в пристанището на Дунабара — приличаше на мрачен остров с две голи дървени мачти, които се поклащаха леко в такт с прииждащите вълни.
Нямах никакво желание да се върна на този остров. Каютата на Кармиан си бе същински затвор за мен, макар че нямаше истинска врата. Освен това изобщо не исках да се сблъскам отново с Гарвана. Щях да съм много щастлива, ако никога не се доближахме на повече от 20–30 мили един от друг. Само че трябваше да открия Нико. Нямаше откъде другаде да започна.
Корабът бе съвсем притихнал по това време на нощта. Не защото всички спяха, а по-скоро защото повечето от моряците все още се опитваха да ме открият. Къде бе обаче Нико? Той никога не би одобрил малката сделчица между Гарвана и Азуан — ако изобщо бе запознат с нея или бе в състояние да се намеси. Ужасно ме бе страх, че Гарвана бе продал първо него, той все пак бе доста по-голяма златна мина от мен. Аз бях просто един вид допълнителен улов, това ми бе добре известно.
„Ще ти се наложи да се качиш на борда“ — рекох си твърдо. „Ще се качиш на борда, за да видиш дали не лежи окован в трюма или не му се е случило нещо друго“.
Долепих устни до флейтата и се опитах да вдъхна живот в премръзналите си пръсти. Тоновете се понесоха из мъглата почти безшумно, като котешки стъпки. Свирих, докато не ме обзе увереност, че дори плъховете бяха заспали, и се приготвих да се кача на „Сребърния вълк“ още един път.
Бяха прибрали мостика, но аз открих една стълба, която можех да използвам. Достатъчно се бях намокрила за тази нощ. Бях се видяла принудена да отмъкна един пуловер и чифт рибарски панталони от една колиба по пътя, за да не премръзна до смърт. В замяна им бях оставила мокрите си дрехи; там със сигурност не живееха момичета, но във всеки случай можеха да ги продадат, след като ги изперяха от калта. Плетеният вълнен пуловер бе твърде голям и миришеше прекалено силно на риба, но поне бе топъл. А и панталоните не ми падаха, след като пристегнах колана си малко повече от обикновено. Не бях сигурна на какво точно приличах. Ако някой ме видеше, в първия момент щеше да реши, че съм рибарски син, облякъл старите дрехи на баща си, и се надявах никой да не реши да се вгледа по-внимателно.