Изпълзях по стълбата и я бутнах обратно на кея. На някой можеше и да му се стори странно защо тук лежеше стълба, но не чак толкова, колкото, ако я видеха подпряна на перилата на „Сребърния вълк“. Това направо си миришеше на неканени гости.
Палубата се надигна бавно и отново се спусна надолу. Приливът бе настъпил — вълните повдигаха леко кораба една след друга. Спрях за миг и се огледах, но не видях никакви хора. Гарвана дори не бе оставил пазач, както бях предполагала. Люкът към трюма не бе нито заключен, нито залостен, но това не означаваше нищо. Ако Нико бе долу, със сигурност го бяха завързали. Макар и да не беше заключен, не можех да го помръдна. Наложи се да оставя флейтата на земята, да допра пети до ръба му и да дръпна с всички сили.
— Хайде — изсъсках аз тихо. — Проклет люк!
Чу се пукот и дрънчене, които със сигурност отекнаха до съседните кораби. Ала капакът най-накрая поддаде — толкова внезапно, че се претърколих назад заедно с него в прегръдка.
За миг останах да лежа съвсем неподвижно и се ослушах. Пръстите ми хванаха флейтата. Ако някой дойдеше…
Но това не се случи. Корпусът на кораба проскърцваше при всяка вълна и това бе единственият звук, който можех да чуя. Дори и плъховете не шумоляха. Може би тези чудесни животинки наистина спяха? Тази мисъл ме поблазни.
Нищо не виждах. Как, по дяволите, щях да открия Нико? Може би с пълзене? А ако не го откриех, дали това означаваше, че наистина не бе тук, или просто го бях подминала в мрака?
— Нико?
Не последва отговор. Но ако всички останали спяха, той също трябваше да се е унесъл в сън. Всичко бе безнадеждно. Трябваше ми светлина. Къде обаче можех да търся? Не носех нито кибрит, нито огниво със себе си.
Лампата от каютата на Кармиан. Можех да използвам нея.
Аз се върнах обратно до стълбата и се качих горе. За миг се спрях на най-горното стъпало, като полска мишка, която се оглежда на всички страни, преди да напусне дупката си. Кучетата на Дунабара отново бяха заети да лаят по някого или нещо. Не се чуваше нищо друго. „Сребърният вълк“ бе съвсем притихнал.
Претичах през палубата и се спуснах по стълбата, която водеше към каютата. В този миг до ушите ми достигна един звук.
Някой хъркаше.
Някой хъркаше тежко и силно иззад завесата.
Не звучеше като Нико. Не можех да си спомня дали някога бях чувала Нико да хърка, но не си го представях така. Тук ставаше по-скоро въпрос за някой по-голям и пълен мъж.
След миг видях ходилата му. Изпод края на завесата стърчаха десет мръсни пръста. Те със сигурност не принадлежаха на Нико. Много от моряците обаче ходеха боси, макар и навън вече да миришеше на зима, за да могат да се катерят по-лесно по мачтите.
Който и да лежеше там обаче, явно нямаше намерение скоро да се събуди. По хъркането му си личеше, че спеше дълбоко, макар и да бе избрал доста странно място. Аз внимателно дръпнах завесата встрани и се промуших покрай мъжа. Той лежеше по корем, облегнал глава на едната си ръка, и изпълваше почти целия под. Това бе единият от кормчиите на Гарвана. Останалите го наричаха Горго. Какво правеше той тук? Ако флейтата го бе приспала, явно го бях изненадала. Изглеждаше, сякаш се бе строполил, както си беше стоял.
Лампата бе запалена, ала гореше съвсем слабо. Освен това висеше от кука на тавана точно над главата му. Но ако успеех да се покача на койката и да се протегна…
— Горго! Мац!
Така се уплаших, че за малко да се изтърколя от койката. Бързо посегнах към лампата. Тя се наклони и по ръката ми се разля палещо масло, което след това се стече по тила на Горго.
— Какво… — изгрухтя той объркано. — Какво, по дяволите…
Загасих лампата. Гласът на Гарвана долетя още веднъж откъм кея.
— Дяволите те взели, Горго. Пусни мостика!
Не знам какво си мислеше Горго в този момент, може би нищо. Изглеждаше съвсем объркан. Аз се свих върху койката и се опитах да бъда колкото се може по-незабележима. В този миг не смеех да използвам дори флейтата.
— Идвам, капитане — изкрещя той.
Чух скърцане и няколко ругатни.
— Къде е Мац? — попита Гарвана.
— Не знам, капитане — по гласа на Горго си личеше, че все още не можеше да разсъждава трезво. — Няма го тук.