— Да. Нямаше никой. Само някаква бездомна старица, която вони като престоял три дни мъртвец.
Те продължиха. Ние постояхме там още известно време, след като мъжете изчезнаха. После Кармиан бавно се изправи.
— Хайде — рече ми тя. — Най-добре да тръгнем, преди съвсем да се е развиделило.
— Кармиан… Какво… къде… — в главата ми се въртяха толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна.
— Той не искаше да замине без теб — гласът й не прозвуча особено приятелски. Всъщност бе по-студен от белеещия се по покривите скреж. — В началото не искаше изобщо да ни последваш, а сега изведнъж не може да тръгне без теб. Мъже. Невъзможно е да им угодиш.
— Но… откъде знаеше, че…
— Че ще се върнеш на „Сребърния вълк“ като корабен плъх? Не знаех. Но ги чух да говорят, че си избягала, а ти си също толкова привързана към него, както той към теб. Вие двамата сте като увивни растения един спрямо друг, да знаеш.
Повървяхме мълчаливо известно време. Кармиан внезапно клекна и ми направи знак да сторя същото. След малко откъм ъгъла се появиха двама мъже, които дърпаха каруца. Те не бяха от хората на Гарвана и изобщо не ни удостоиха с поглед. Кармиан се изправи отново, когато те свиха зад следващия ъгъл.
— Защо трябваше да седим? — попитах аз. Задните ми части се бяха намокрили от скрежа по калдъръма.
— Аз съм твърде висока за старица — рече тя. — А и твоите ботуши са прекалено хубави. Дръпни шала малко по-надолу, за да скрие лицето ти. Най-добре е то да не се вижда.
Аз сторих както ми каза, но не бе особено приятно.
— Налага ли се да воним така? — попитах аз.
— Да — отвърна ми тя само.
— Защо?
Кармиан ме погледна остро.
— Винаги ли говориш толкова много, когато някой те преследва?
— Просто исках да знам…
— Това държи хората на разстояние. Те не изгарят от особено желание да гледат някой, който вони така. Все едно сме невидими. И млъкни, за да мога да чуя, ако някой се приближи.
Сторих, както ми каза. Разбрах какво бе имала предвид. Вършеше същата работа като флейтата, но по друг начин. Само че вонята бе ужасна.
Излязохме от Дунабара. Кармиан обаче не пое по хубавия равен път към Дунарк. Вместо това сви на запад, по една малка криволичеща пътека, която се извиваше през блатото подобно на змия. Понякога не можехме да я различим и на няколко пъти се наложи да скачаме от туфа на туфа, точно като Кео и мен по-рано. Влизахме все по-надълбоко и по-надълбоко в блатото, а мъглата се свиваше около нас като юмрук. Изведнъж пътеката свърши и се озовахме пред едно заблатено място. Зад последните туфи се разстилаше гладка черна водна повърхност. Не можех да видя другия бряг, ако изобщо имаше такъв, толкова гъста бе мъглата.
Кармиан явно възнамеряваше да продължи напред. Аз обаче спрях.
— Кармиан…
— Върви след мен — рече ми тя само. — Стъпвай в моите стъпки.
След тези думи тя тръгна право напред през блатото. Останах на място и я гледах със зяпнала уста. Тя не потъна. Водата стигаше до глезените й, но не по-високо.
Забеляза, че не я последвах.
— Хайде — рече ми Кармиан. — Нямаме цял ден на разположение. Както виждаш, няма да се удавиш!
Плъзнах поглед по блестящата черна повърхност. Ако не я виждах как стои там, сякаш притежаваше умението да ходи по вода, щях да съм напълно сигурна, че блатото пред мен е бездънно. Пристъпих внимателно напред. След това още веднъж. И внезапно осъзнах защо Кармиан не потъваше. Някой бе изградил мост тук, само че под водата. Така той бе невидим за вражески очи. Повърхността му бе хлъзгава и човек трябваше да е много внимателен. Аз обаче не можех да разбера как Кармиан успяваше да различи контурите му. Тя стъпваше уверено, без капка съмнение, така че нямаше за какво да се безпокоя, докато следвах стъпките й. Въпреки това си отдъхнах с облекчение, когато стигнахме на отсрещния бряг и стъпихме на твърда земя.
Слънцето вече се бе показало над блатото и сивата мъгла вече сияеше в бяло. Треперех от студ. Рибарският пуловер можеше и да е доста топъл, но това не помагаше особено, когато целите ти крака бяха мокри и вкочанени.
— Ще стигнем ли скоро? — попитах аз, след което прехапах устни и съжалих, че съм си отворила устата. Едно бе сигурно — не можех да очаквам състрадание от Кармиан.
Този път обаче не ми се сопна.
— Вече сме близо — каза тя и продължи напред.