Изненадах се, че не получих в отговор някой язвителен коментар от рода на „Нейно височество явно не е свикнала да ходи сама“, ала може би самата Кармиан вече бе уморена и премръзнала.
Откъм мъглата се появи нещо, което приличаше на малка горичка от върби и брястове, като остров насред блатото. Когато се приближихме обаче, видях, че дърветата растяха върху насип от пръст. Едва когато се изкачихме по него и пред погледа ни се откриха къщи, осъзнах, че там живееха хора.
— Какво е това място? — попитах аз.
— Селище на гелтри.
— Какво?…
Кармиан ме погледа с онзи поглед, който те прорязваше като бръснач. Острието му бе толкова остро, че ако те порежеше, щеше да мине доста време преди да осъзнаеш, че кървиш.
— Преди магданите да се заселят по тези места, земята принадлежеше на гелтрите. Те все още са тук. Селищата им са пръснати из блатото. Те не обичат особено магданите, нито пък династията Рауенс. Ала още по-малко обичат Дракан.
Изведнъж пред нас застана млад мъж. Подскочих, защото не го бях видяла да се приближава. Сякаш беше изникнал от самото блато.
Бе много слаб, ала не особено висок. Ако не бяха дългите му мустаци, щях да реша, че бе горе-долу колкото мен на възраст.
— Това ли е момичето? — попита той и ме посочи.
— Да.
— Ела. Мейрен иска да говори с теб.
Мейрен? Кой пък бе това? Младият мъж обаче не се впусна в обяснения. Просто ме поведе надолу към селището. То не бе кой знае колко голямо. Състоеше се най-много от петнайсетина къщи, а някои от тях приличаха повече на селскостопански постройки за животни. Въпреки малката площ, хората тук гледаха и кози, и кокошки. Някаква жена точно доеше една коза и непрекъснато й се налагаше да отблъсква голямо агне, което явно смяташе, че млякото принадлежеше единствено на него.
Насред селото се издигаше голям стар ясен, който приличаше на изсъхнал. Защо не го бяха отсекли? Сигурно за да не разрушат къщата, която буквално опираше в него. Мъжът с мустаците посочи към вратата й.
— Домът на Мейрен — рече той. — Влез.
Той явно нямаше намерение да ме последва вътре.
— Той няма ли да ни придружи? — прошепнах аз на Кармиан.
— Не може — отвърна ми тя кратко. — Той е мъж.
Аха, значи мъжете не можеха да влязат тук? Какъв беше този Мейрен?
Вътре бе доста мрачно на фона на греещото навън слънце и заскрежения бял пейзаж. Стаята, в която влязохме, не бе особено голяма, а стената над вратата бе странно наклонена, груба и покрита с чамове, които не бяха рендосани. Мина известно време преди да осъзная, че това не бе дело на някой нескопосан дърводелец, а че самото стебло на ясена служеше за стена.
В стаята седеше жена и тъчеше. Не можех да разбера как виждаше какво прави в тази тъмница, ала совалката се плъзгаше леко и умело по нишките, а жената не спря да работи, въпреки че бяхме влезли вътре.
— Седнете — рече тя само. — А и, Кармиан, хвърли тези дрипи навън.
Имаше само едно място, където можехме да седнем — на ниска пейка, допряна до стената при вратата. Забелязах, че в къщата нямаше огнище. Въпреки това бе доста по-топло, отколкото навън. Дадох шала си на Кармиан, която вече послушно бе започнала да сваля вонящите дрипи от себе си.
Мейрен бе на възрастта на мама. Нито млада, нито стара. Първото нещо, което човек забелязваше, бяха очите й. Или по-скоро кожата около тях. Тя бе черна и приличаше на маска. Не можех да разбера дали бе гримирана или татуирана. Косата й бе черна с по един снежнобял кичур над ушите. Очевидно бе, че не бе побеляла от само себе си. Така приличаше на язовец.
— Майка ти е Жрица на срама — рече тя. — А и ти също си била такава.
Кимнах. Явно Нико й бе разказал. Малко ме заболя, като чух последните й думи. Прозвучаха така, сякаш никога нямаше да възвърна уменията си.
— Ти обаче имаш и друга дарба — допълни тя. — Тази на сънищата.
Дарбата на сънищата? Не бях чула никой друг да я нарича така. Името обаче ми допадна и аз отново кимнах.
Совалката продължи да лети. Откъм нея се носеше странна, тиха музика, сякаш свиреше на арфа. Арфа с почти неми струни.
Кармиан бе смъкнала ужасните дрипи, изхвърли ги през вратата и седна на пейката до мен.
— Не знаеш какво си — рече Мейрен внезапно. — Това се отнася и за Кармиан. Тя почти не познава сърцето си.
Кармиан изсумтя.
— Аз нямам сърце. Ти добре знаеш.