Мейрен не обърна внимание на коментара й. Думите й обаче ме бяха боднали в сърцето. „Не знаеш какво си“. Не коя, а какво. Сякаш… не бях човешко същество. Потреперих, но не от студ.
— Ти, дъщеря на Жрица на срама с дарба на съня. Изправена си пред избор. Нишката се е разцепила на две, ала ти не можеш. Избирай, преди и двете нишки да се скъсат.
Косата ми настръхна. Прозвуча така, сякаш бе съвсем сигурна. Сякаш можеше да види неща, невидими за нас останалите. Почти като мама, но същевременно бе толкова различна.
— Ти да не си ясновидка? — прошепнах аз.
Бялото на очите й искреше още по-силно на фона на черните линии около тях. Тя поклати глава.
— Не, аз съм мейрен.
Кармиан се размърда притеснено.
— Не искам да съм неучтива — рече тя, — ала… Имаме много неща за вършене.
Жената отмести черно-белия си поглед от мен и го впери в Кармиан.
— Прекалено много бързаш — рече тя. — Винаги си била такава.
Вътрешно изтържествувах леко, съвсем детински, сякаш бях на пет години и току-що се бяха скарали на Давин вместо на мен. Ала жената сякаш го усети.
— Вие двете не се харесвате особено, а? — рече тя с лека усмивка и за миг заприлича много повече на обикновено човешко същество.
Кармиан сви рамене.
— Тя не ми е точно любимка — каза го, сякаш ме нямаше в стаята. — Малка разглезена госпожица Важност.
Според мен не бях нито разглезена, нито пък важничех. А тези мили думи доразвалиха и без това лошото ми мнение за Кармиан. Аз самата спокойно бих могла да я жегна с няколко подобни комплименти — пресметлива, студена… Не точно безсрамна, но почти. Не изрекох нито един от тези епитети на глас, но въпреки това ме облада странното усещане, че бях прозрачна като стъкло пред погледа й, точно както и за мама.
— Вашите нишки се преплитат — рече жената. — Ще си сторите и добрини, и злини. Вървете сега, след като толкова бързате.
Кармиан веднага се изправи. Аз се позабавих малко.
— Какво означава мейрен? — попитах аз. Тя не бе Жрица на срама, макар и да напомняше на такава. Не бе и черна магьосница.
Тя поклати глава.
— В този миг — просто жена, която тъче. Понякога й се предоставя възможност да зърне за миг фрагменти от една по-обширна картина.
Стомахът ми се сви. Да не би тя да тъчеше човешки съдби на стана?
— Какво точно тъчеш? — гласът ми трепереше леко.
Тя отново ме погледна с черно-белия си поглед. Сякаш можеше да прочете мислите ми.
— Риза за племенника ми — рече сухо. — Старата е съвсем захабена.
Дина
Една по-добра сделка
— Ти от гелтрите ли си? — попитах Кармиан, когато излязохме навън.
— Не — отвърна ми тя. — Ала познавах един от тях.
Това, което последва, бе неочаквано и мигновено като удар на камшик. Като глас, който чувах даже и да не исках.
„Казах, че трябва да внимаваш. Казах ти. Но не, ти просто трябваше да го направиш сам. Докато не те хванаха. Докато не…“
— Мъжът, когото са обесили? — попитах, обсебена от нейните мисли.
— Не бях аз виновна! — рече тя настървено. — Казах му, че не бива да е сам, но той… — тя спря да говори. — Откъде знаеш?
Не можех да й отговоря. Знаех, защото току-що бях прочела мислите й, благодарение на уменията на Жрица на срама, които внезапно се бяха възвърнали в тялото ми като неканен гост. Освен това бях дочула част от историята, когато подслушвах разговора й с Нико. Нито едно от тези обяснения нямаше да й се понрави.
Тя ме удари в гърдите, толкова силно, че паднах по дупе.
— Остави ме на мира! — рече Кармиан. — Нямаш право да се промъкваш тук в душата ми. Всичко вътре в мен — тя посочи гърдите си — е мое. Разбираш ли? Никой няма право да го вижда.
Така погледнато тя бе права.
— Не бе нарочно — рекох уморено. — Понякога…
— Не ме интересува дали е било нарочно или благодарение на хитрините на майка ти. Стой настрана от мен!
— Ако мога — рекох аз. — Невинаги мога да го контролирам.
— Ами научи се. Мейренът не се разхожда наоколо и не тормози всички хора с познанията си. Да, ако влезеш в колибата й, ще ти каже какво вижда. Всички са наясно с това. Ако не искаш да знаеш, не влизаш. А ти… Човек просто не може да се отърве от теб!
Бавно се изправих. В сърцето ми се бе промъкнало едно подозрение.