— Ти ли убеди Гарвана да ме продаде на Азуан? За да се отървеш от мен?
— Не — отвърна ми тя. — Говорихме само за флейтата. Казах му, че може да продаде флейтата. А когато мъжът от Колмонте я видя, живо се заинтересува откъде я имахме.
Не бях напълно убедена, че можех да й вярвам. Нико може и да бе казал, че тя има чест, но според мен тя бе напълно лишена от чувства. С изключение на въпросния мъж. Обесеният гелтер — към него бе изпитвала нещо.
— Кой е бил той? — попитах аз. — Приятелят ти гелтер?
Не очаквах, че ще ми отговори, ала тя го стори.
— Казваше се Яерин. Бе брат на мейрен.
Брат на мейрен? Нима Нико не го бе нарекъл Безшумния по време на разговора им на борда на „Сребърния вълк“ през онази нощ…? Човек можеше да остане с впечатлението, че той бе крадец или нещо подобно. Трудно ми бе да повярвам, че бе брат на такава умна жена. Не можех да разбера и защо тя и останалите хора от селцето продължаваха да се отнасят така приятелски с Кармиан. Но явно бе така. Явно не всичко ми бе ясно.
— Къде е Нико? — попитах.
— В къщата за гости — рече Кармиан. — Там.
Погледнах натам. Тази къща изобщо не бе малка, нито пък невзрачна, даже напротив. Гредите на фронтона бяха във формата на чапли, а вратата приличаше на истинска картина: патици, които се носеха по вода, сиви гъски в небето и още две чапли сред тръстиката и езерния камъш. Това се казваше гостоприемство. Защо обаче от двете страни на вратата стояха мъже, въоръжени с дълги копия?
— Къща за гости? — възкликнах. — Това не са ли стражи?
— Не се случва всеки ден някой граф да отсяда в тази къща — рече Кармиан сухо. Не можах да разбера дали смяташе, че стражите бяха поставени там, за да охраняват почетен гост или пленник? Може би дори самите гелтри не бяха сигурни? Каквато и да бе истината, ние минахме безпрепятствено покрай пазачите. Дори единият кимна приятелски на Кармиан.
Вътре в къщата имаше огнище. От двете му страни стояха два стола от кожа и нещо, което приличаше на кости. Кости от кит, може би? На единия стол седеше мъж с посребряла коса и брада, а на другия — Нико.
Той не приличаше на злощастен пленник. Бе се изкъпал — тъмната му коса бе все още влажна, а и гелтрите му бяха дали дълга вълнена роба с бродирани чапли. Освен това си бе обръснал брадата. Това не ми хареса. Да, той бе по-красив така, но и много повече си личеше, че бе графски син. Брадата му бе един вид маскировка. Дали това означаваше, че вече нямаше намерение да се крие?
Той се изправи, когато ме видя.
— Дина. Наред ли е всичко?
Много ми се искаше да го прегърна силно. Определено имах нужда от това. Но поне вече не ми бе ядосан. В тъмните му очи се четеше искрено притеснение.
— Добре съм — рекох. Което се доближаваше до истината. Във всеки случай се чувствах по-добре, отколкото няколко часа по-рано. Освен това вече бях свикнала с постоянните притеснения и страх.
— Добре дошла — рече гелтерът, който също се бе изправил. — Мейренът каза, че ти притежаваш няколко умения. Буревестник, може би? Който предвещава буря, но и ни помага да усетим вятъра на промяната.
Той със сигурност искаше да ми направи комплимент, но всички тези красиви думи ме накараха да се чувствам неудобно. Аз не бях буревестник, а малко момиче. Не знаех как да му отговоря. Нима мейренът бе знаела всичко за мен още преди да се срещнем. Или тя бе изключителна гадателка, или Нико й бе разказал.
Може би мъжът забеляза моето неудобство или пък се умори да чака отговор, който явно нямаше да последва.
— Казвам се Етлас — рече той. — Аз съм вожд през тази година.
— Както и през миналата, и по-миналата, и по-поминалата — промърмори Кармиан. — Те никога не избират друг.
Той я погледна остро, но се усмихна.
— Така е. Аз съм вожд в това селце вече седемнайсет години. Точно затова човек никога не трябва да приема ранга си за даденост, Кармиан.
— Гелтрите избират своите вождове — рече Нико, сякаш това бе важен и интересен факт. — Човек не се ражда такъв.
На мен ми звучеше странно.
— Аз съм Дина — рекох аз.
— Да, знам. Добре дошла, Дина. Гладна ли си?
Точно щях да кажа не, защото имах чувството, че стомахът ми се бе превърнал в студена тежка буца, но до ноздрите ми достигна уханието на пържена риба и изведнъж вече ми се струваше, че ще умра от глад.
— Да — отвърнах аз. — Гладна съм.
— Кармиан, би ли била така добра да помолиш Имма да приготви закуска за нашата гостенка?