Значи не това целеше? Но какво тогава?
Трябваше да го държа под око. Защото ако Нико бе измислил някакъв план за убийството на Дракан, то нямаше да му позволя да го изпълни без мен.
Дъждът бе спрял, но панталоните ми бяха подгизнали до коленете от газенето в туфите мокър пирен. Дина и Роза беряха хвойна на хълма между нашата къща и тази на Мауди. И двете си бяха запретнали полите, за да не ги намокрят. Направи ми впечатление, че краката на Роза всъщност бяха доста хубави. Жалко, че човек не можеше да им се наслаждава често. Изведнъж се смутих. Роза все пак бе… Тя ми бе един вид доведена сестра, така че не бе редно да гледам краката й по този начин.
— Къде беше? — попита ме Дина.
— Горе, при Нико, за да се поупражнявам малко.
— Вие само това правите.
И аз мислех като нея, но не си признах.
— Дина… Ти нали от време на време говориш с Нико?
— Да, случва се.
— Би ли могла да го държиш под око?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами просто така… Да следиш какво прави и да ми казваш.
Очите на Дина проблеснаха и погледът й много напомняше този на Жрица на срама — остър и твърд, като магарешки ритник.
— Тоест, да го шпионирам?
— Не, не точно. Просто… бих искал да знам, ако започне да се държи странно.
— Защо?
Аз се засуетих. Всъщност нямах намерение да й давам толкова много обяснения, но бях забравил умението на Дина да те притисне до стената, докато не изплюеш камъчето.
— За да не направи някоя глупост.
— Глупост? Нико е един от най-разумните хора, които познавам.
Спомних си изражението на лицето на Нико, когато ми сподели за „очевидното и разумно решение“. Не бях сигурен дали сестра ми имаше това предвид, когато го определяше като разумен.
— Ако го видиш да си събира багажа или нещо подобно — рекох аз накрая, — то бих искал да знам.
Забелязах, че я обзе тревога.
— Давин, кажи ми какво смяташ, че е намислил той.
Аз нямах намерение да го правя, но изведнъж се чух да й разказвам всичко — за усилените тренировки, за Дракан и разумното решение, за плановете, които бях сигурен, че Нико кроеше. Планове за убийство.
Сега и Дина, и Роза ме гледаха втренчено.
— Сам? — рече Роза накрая. — Смяташ, че ще поеме на път сам?
— От това се страхувам.
— Не, не може! — в очите на Роза пламна добре познатата решителност.
Спомних си колко трудно бе да се отървеш от нея, когато си наумеше нещо. Може би все пак не бе чак толкова глупаво да накарам момичетата да следят Нико. „Да видим дали ще успееш да се измъкнеш от тях“ — помислих си аз злорадо.
Мама ни извика от къщата. Вечерята бе готова, което бе чудесно, защото бях, меко казано, примрял от глад.
Взех две от кошниците на момичетата и поехме надолу по склона.
— Да кажем ли на мама? — попита Дина.
Поклатих глава.
— Не още. Тя има достатъчно грижи.
Давин
Нож в мрака
Не мина много време преди Нико да пристъпи към плана си. Всичко започна с посещението на търговката Катлин. Тя пристигна при нас с малката си ръчна количка и се оплака, че скоро поминъкът й съвсем щял да замре, защото на хората не им било останало нищо. И наистина бе така. Тя можеше да предложи на купувачите си само малко прежда и добре изпечени глинени съдове. Ние нямахме особена нужда от подобна стока, защото можехме да си я набавим сами. Но явно Катлин имаше нещо за Нико, защото го видях да й дава една пара, след което тя продължи по пътя си.
— Дръж го под око — рекох аз на Дина. — Намислил е нещо.
Оказах се прав. На следващия ден на Нико изведнъж му хрумна да отиде на пазар. Във Фарнес.