Хвърлих скришом поглед на Кармиан. Тя едва ли бе особено щастлива, че щеше да й се наложи да ми сервира. Но по някаква неразбираема причина тя просто кимна и направи каквото я бяха помолили.
Изведнъж ми просветна, че тя се държеше различно тук. И пред мейрена, и пред Етлас. Не бе толкова войнствена. Не толкова рязка.
Кармиан излезе през вратата, ала се върна само след миг с глинен поднос, на който бяха наредени някакви печени корени и две малки пържени рибки. Имаше и чаша топло козе мляко, а не хляб или каша като вкъщи. Кармиан остави подноса на една дълга маса до огнището.
— Заповядайте, ваше височество.
Щеше ми се да не ме бе нарекла така. Но си премълчах. Просто седнах на пейката и излапах всичко, даже костите.
В началото не можех да чуя за какво си говореха Нико и Етлас. Нико явно го разпитваше за делата му като вожд. Личеше си, че това живо го интересуваше. Според мен бе скучно. Ала изведнъж, докато ядях втората риба, осъзнах защо Нико бе подел тази тема. Той не беше избрал да се роди графски син. А ако се случеше така, че на хората се предоставеше възможност да го изберат за граф, вместо да им се налага да търпят тези, които просто наследяваха трона… едно нещо бе сигурно… Нико никога нямаше да се кандидатира доброволно за такива избори.
Етлас отговаряше обстойно на въпросите му, ала предпочиташе да говорят за друго. За данъци, право на риболов и земи. Не разбрах всичко, но явно ставаше въпрос за отнетите им от магданите територии.
— Най-зле обаче е за децата — рече Етлас. В гласа му се появи нова нотка, която внезапно ме накара да се заслушам. Нотка, която по някакъв начин ми напомни за мама, когато говореше като Жрица на срама. — Не можем да продължаваме да живеем в страх. Как ще успеем да отгледаме децата си като свободни и силни хора, ако трябва да ги крием от хората на Дракан? Вече изгубихме шест в неговите така наречени училища.
Етлас произнесе думата с омраза.
— Вече не смеем да държим останалите тук, в селото, където принадлежат.
— Къде са те тогава? — попита Нико. Забелязах, че се бе поизправил и тялото му бе напрегнато като пружина. Не бе нужно да съм мейрен, за да разбера, че се беше сетил за учителите на Дракоис. Дали Дракан не бе създал същите училища като дядо си по майчина линия граф Артос? Цялата настръхнах, само като си го помислих.
— Няма да кажа къде са — рече Етлас твърдо. — Никой гелтер няма да ти разкрие местоположението им. Ако някой открие детското селище и ни отнеме и последните, какво бъдеще ни очаква? Как ще продължим да живеем?
— Но те са на сигурно място?
— Днес нищо не е сигурно. Дракан не ги е открил още. Повече не мога да кажа.
Нико се изправи.
— Право на земя и риболов — рече той. — Мога да ти дам писмено обещание, но не мога да гарантирам, че ще успея да го изпълня. Ала що се отнася до децата, това трябва да спре. Кълна се, че няма да му позволя да продължи да отнема вашите деца или които и да било други, дори това да ми коства живота.
В къщата за гости настъпи тишина. Кармиан, която до преди малко бе седяла и барабанила отнесено с пръсти по едното си бедро, изведнъж спря. А аз оставих бавно чашата с козе мляко на масата.
„Дори и това да ми коства живота.“
Не се съмнявах, че говореше сериозно. В последно време Нико бе започнал да цени твърде малко живота си. Но като си спомних как постъпваха учителите с децата… можех да го разбера.
— Значи ми даваш дума — рече Етлас. — Ще ти помогнем в делото ти, доколкото можем. Аз не мога да гарантирам, че и останалите поселища на гелтри ще се присъединят към нас.
Той наля някаква златиста течност в две метални чаши.
— Заповядай.
— Какво е това?
— Медовина. От мед и ферментирало козе мляко. Така скрепяваме договорите си. Нямаме нужда от пергаменти.
— Благодаря — рече Нико. — Но е добре да приготвим и някакъв документ за пред останалия свят.
— Ами ти?
Кармиан също се бе изправила.
— Ти? — попита Нико. — Мисля, че именно ти искаше това.
— Защо мислиш така?
— Ами, не знам — отвърна Нико сухо. — Може би, защото ме упои, уви ме в одеяло и успя да подлъжеш двама моряка да ме носят в продължение на мили през блатото, преди да се събудя.
Аз се поизпъчих. Ха, такава била работата… Сокът от мак на Кармиан. Това стопли леко сърцето ми въпреки всичките притеснения. Нико не ме бе оставил сама в беда. Не и доброволно, във всеки случай. Кой знае какво се бе случило с Матс и Лиам.