Кармиан само го погледна ядно, но не каза нищо.
Аз се изправих.
— Дина? — рече Нико. — Къде отиваш?
— Никъде — отвърнах му аз. — Само ще изляза за малко навън.
Мъглата бе започнала да се вдига леко. Небето бе кристално синьо за първи път от няколко дни насам. Само аз бях мрачна като буреносен облак. Кармиан. Искаше ми се никога да не я бях срещала. Искаше ми се Нико никога да не я бе срещал. Да я вземеха дяволите с тази коса на русалка и пресметливия й мозък. Графска съпруга. Сякаш някой, който я познаваше, можеше… Сякаш някой, който я познаваше, щеше…
По бузите ми се затъркаляха топли сълзи, ала аз ги изтрих ядосано. Не исках да стоя тук и да плача. А ако все пак плачът надделееше, не си ли струваше да ридая заради нещо друго? Нещо по-важно от Кармиан. Заради Дракан например и децата на гелтрите. И тези, които бе отнел, и тези, които бяха скрити в блатото, вместо да живеят свободни и без страх със семействата си. Ала не. Плачех заради Кармиан с нейните отвратителни тънки сметки и контакти, и…, и…
— Дина?
Беше Нико. Не смеех да се обърна, не исках той да види сълзите ми.
— Дина, какво има?
Явно бе разбрал, може би бе видял потръпването на раменете ми или просто се бе досетил. Той бе доста проницателен.
Не можех да му отговоря. В гърлото ми бе заседнала голяма буца, а даже и да успеех да промълвя някоя дума, не знаех какво бих могла да му кажа.
Той докосна леко рамото ми. Това бе последната капка. Аз се разридах, но вече не само заради Кармиан, а заради всичко. Защото бе толкова трудно, заради Дракан, заради смъртта на баща ми, заради мама, която мразеше наследената от него дарба, която носех. Плачех заради постоянния страх, заради мисълта, че Салан лежеше там някъде, на косъм от смъртта, и че всички ние можехме да умрем. А и защото Кармиан имаше дълги златни къдрици като на русалка, а аз бях съвсем малка и плоска, с коса като конска грива. Ридаех заради всичко това наведнъж.
Той ме прегърна и аз продължих да плача, захлупила лице в робата му с чапли. А той за първи път остана мълчалив и не ми зададе повече въпроси, нито пък се опита да ме накара да спра да плача. Не ме увери, че всичко ще се оправи. Нито пък че на следващия ден ще се почувствам по-добре. Просто ме прегръщаше.
Мина известно време, преди да се успокоя. Бях отмаляла от умора, а и главата ме бе заболяла от плач. Но въпреки всичко се чувствах малко по-добре.
— Този пуловер мирише доста силно на риба — рече Нико, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да стоя тук и да мокря робата, която му бяха дали да облече, със сълзите си. — Може би гелтрите ще намерят нещо по-подходящо и по-чисто. Няма да е зле и да се изкъпеш.
— Толкова ли ужасно мириша?
Той се разсмя.
— Не, не това имах предвид.
— Нико, ти още… Още ли си ядосан, че те последвах?
— Не — отвърна ми той. — Не съм ядосан. Просто… ми се иска да не го бе правила. Ще ми се да не бях забъркал и други хора, стига да бе възможно. Това е между мен и Дракан. Само че ми трябваше кораб и следователно помощта на Кармиан. После Давин реши да тръгне след мен, а когато най-накрая успях да се отърва от него, се появи ти и не искаше да си тръгнеш. А сега се оказа, че имам подкрепата на цял един народ.
— Гелтрите?
— Да. Бях чувал за тях и преди, макар че баща ми ги смяташе единствено за контрабандисти и отрепки, които не можеше да подчини. Но те се оказаха повече, отколкото предполагах. Мнозина са напуснали родните си места и живеят в крайбрежните градове, като се представят за други, но не са забравили произхода си. Поне така твърди Етлас. Когато разберат за уговорката ми с Етлас, също ще ни окажат помощ. Народ, който се е крил в продължение на стотици години, знае множество скривалища и тайни пътеки. Могат да разберат къде се намира Дракан в момента и могат да ми помогнат да го открия преди той да намери мен.
Аз се отдръпнах леко назад, за да мога да го погледна в лицето. Страните му бяха по-бледи на мястото на обръснатата брада.
— Нико… Сигурен ли си, искам да кажа, ти не обичаш мечове. А Дракан… Наистина ли мислиш, че можеш да го убиеш?
Той присви очи, като чу думите ми.
— Това е задачата ми — рече той. — И аз ще сторя всичко по силите си, за да не се проваля този път.
— Нико, ти ненавиждаш оръжия.
— Да.
— Ами тогава… Умееш ли да се дуелираш? С меч?