Знаех добре, че бе взимал уроци като дете и че с Давин бяха се упражнявали в последно време. Но Дракан бе далеч по-добър от него, когато се дуелираха онзи път, в двора на Оръжейната. И Нико оцеля само благодарение на Роза.
— Мнозина са по-добри от мен — рече Нико.
— Защо тогава не оставиш някой от тях да го убие?
О, само да можеше да го стори. Толкова ме бе страх, че нямаше да се справи. А още повече се страхувах, че сам щеше да загине, ей така, за едното нищо. Ала той поклати уверено глава.
— Крия се вече повече от две години. Положението непрекъснато се влошава, Дракан сее все повече смърт и опустошение. Всичко това нямаше да се случи, ако не се бях поколебал. Не мога да търпя повече. Искам да сложа край. Но без да предизвиквам голяма война, в която да загинат още повече хора. Трябва да го убия тихо, без много шум, стига да мога.
— Нико!
— Няма смисъл да използвам евфемизми. Нямам намерение да го предизвиквам на честен дуел. Просто искам той да умре и да сложа край.
За втори път използваше тези думи. Зачудих се дали нямаше предвид смъртта на Дракан, като казваше край.
— Нико, ти ще сториш всичко по силите си, за да оживееш, нали?
— Разбира се. Не ми се умира.
Не му вярвах напълно. Хората като него не бяха способни да убият друго човешко същество, пък дори това да бе Дракан, и след това да продължат да живеят спокойно. Сякаш нищо не се бе случило.
— Кога мислиш, че ще знаем повече?
— Може би след ден-два. Не по-късно, надявам се. Гарвана ще стори всичко по силите си, за да ни открие. А ако не успее, със сигурност ще се опита да получи част от наградата за главата ми, като разкаже каквото знае. А ако войниците на Дракан започнат да претърсват блатото… Не искам да причиня това на гелтрите. Нашата хубавичка уговорка може да им струва скъпо.
Значи не разполагахме с много време. Освен всичко друго, и Азуан се намираше някъде там навън. Той едва ли щеше да се откаже толкова лесно.
— Дина.
Изчаках малко, но той не каза нищо повече, просто ме погледна със странен уплашен поглед.
— Да? — рекох накрая, за да му помогна малко.
— Не искаш ли да останеш тук?
— Тук?
— Да. Не искам… Ще се чувствам ужасно, ако…
Той отново замлъкна.
Направих още една крачка назад и сложих ръце на кръста.
— Пак ли искаш да избягаш от мен?
— Не.
— Или пък да ме упоиш със сок от мак?
— Не. А и това не свърши работа.
— Но би предпочел да продължиш без мен?
— Да. Мейрен каза, че не бива да те насилвам. Че трябва да те оставя сама да направиш своя избор. Ала… не искаш ли да се откажеш? Просто ще съм много по-спокоен, ако знам, че си на сигурно място.
— Кармиан ще дойде ли?
— Кармиан? Да…
— Тогава и аз съм с вас.
— Дина, не е…
— Ако си мислиш, че ще ти позволя да търчиш наоколо съвсем сам с тази пресметлива жена, жестоко си сбъркал. Графска съпруга. Да, добре звучи. Да не мислиш обаче, че ако получи по-добро предложение, няма да те продаде като селянин, който иска да се отърве от крава, която вече не дава мляко.
— Не — отвърна ми Нико. — Не мисля.
— Значи й вярваш?
— Да.
Поклатих глава.
— Тогава няма какво да говорим повече.
— Дина…
— Не. Ако тя дойде, идвам и аз.
Той изглеждаше толкова нещастен, че чак ми стана жал за него. Аз обаче нямах намерение да се предам и той го разбра. Обърна се и се върна в къщата за гости. През остатъка от деня пи спокойно бокал след бокал медовина и ставаше все по-раздразнителен и тих. Когато Кармиан го попита дали не смяташе, че вече е пил достатъчно, той просто удари бокала силно в масата и излезе, без да продума.
Изминаха два дни. Два странни дни, през които Нико, Кармиан и аз живяхме в къщата за гости и се опитвахме да се караме колкото се може по-малко. Към края на първия ден Нико стоеше настрана от медовината, но въпреки това атмосферата бе доста напрегната. Малко след обяд на втория ден се видях принудена да изляза навън, макар да бе адски студ, защото бях толкова бясна на Кармиан, че не можех да понеса мисълта да деля един покрив с нея. Нико и мейрен бяха съвсем прави, като казаха, че с нея не се харесвахме особено.
Видях, че Етлас влезе в къщата за гости, но все още не се чувствах готова да го последвам. Опитах се да скрия, че зъзнех от студ и се престорих, че внимателно изучавам две от яретата на селцето, които яростно мереха сили. Те тичаха наоколо и се опитваха да се намушкат едно друго с малките си къси рогца.