Нико излезе след малко.
— Дина?
Вдигнах ръка и му направих знак да замълчи. Гласът му прозвуча странно, а и начинът, по който ме заговори, не предвещаваше нищо добро. Студ скова гърдите и сърцето ми. Нещо се бе случило. Отдалече си личеше.
— Какво има? — попитах. — Какво се е случило?
Нико спря на няколко крачки от мен.
— Дракан е навлязъл в Хьойландет — рече той тихо.
Втренчих се в него.
— Но… сега е зима — рекох тихо. Почти. — Той… не би могъл. — Всички знаехме, че щеше да го стори някой ден, но когато не последва нападение през есента, решихме, че… — Та пролетта още не е настъпила!
— Съжалявам.
— Какво? Какво е нападнал?
„Само не Баур Кензи“ — помолих се наум. Не и Кензи…
— Баур Лаклан. Но… той е повел половината войска със себе си, така поне се твърди. Дина, само въпрос на време е.
— Не могат ли да го спрат? — прошепнах аз. — Кланът Лаклан е доста голям. Голям и могъщ. Те би трябвало да могат…
В погледа на Нико се четеше толкова състрадание, че аз замлъкнах. Той разбираше много повече от мен от войски, войници и водене на война.
— Може би — рече Нико, но на мен ми стана ясно, че сам не си вярваше.
— Защо не? — попитах аз.
— Дина… Дракан разполага с повече от осем хиляди мъже. Колко мислиш, че може да мобилизира Лаклан? Две хиляди? В най-добрия случай три?
— Но ако и останалите кланове им помогнат…
— Да. Ако. Това обаче е доста голямо ако. Клановете предпочитат да пазят собствената си кожа, а някои от тях може да се окажат съвсем недалновидни и дори да злорадстват заради краха на Лаклан. Пък дори и да искат да помогнат, ще успеят ли да стигнат навреме? Никой не очакваше нападение в този момент.
— Салан ще ги накара да им помогнат. Салан може да събере — в този миг обаче си спомних всичко, което бях забравила за миг. Салан не бе в Баур Кензи и не можеше нито да събере войска, нито да я поведе. Той дори можеше и да не е жив.
Нико не каза нищо. Изпитваше толкова силни угризения заради случилото се със Салан, че заби поглед в земята, така че аз не виждах нищо друго, освен черната му коса.
Нещо студено и мокро се търкулна по лицето ми. Аз го изтрих.
— Тръгваме след няколко часа — рече той. — Ако побързаме… при добър късмет, по крайбрежието няма да има особено много войници. А и тези, които са останали там, ще са достатъчно заети да пазят хората и добитъка. Ще можем да пътуваме по-свободно.
— Към Баур Лаклан ли тръгваме? — попитах аз.
— Не — рече Нико. — Независимо колко бързо се придвижваме, Дина… Баур Лаклан ще падне много преди да успеем да стигнем.
Хелена Лаклан, която ми бе подарила Силке. Тавис и майка му. Ивайн, който се бе борил с Давин в Железния кръг. Баур Лаклан бе голям град за мащабите на Хьойландет. Наистина ли можеше той… Всички тези хора… Пред очите ми пробягаха страшни картини. Горящи сламени покриви. Паникьосани деца и животни… Ранени хора и мъртъвци. Аз премигнах с очи. Предпочитах да гледам Нико. Какво бе това в косата му?
Снежинка. Малки снежни кристали, които се топяха почти веднага. Погледнах нагоре и видях, че това бе само началото.
Яретата бяха престанали да се бият и наблюдаваха това непознато чудо, което се стелеше по площада.
— Виж — рекох аз. — Нико, сняг. Мислиш ли, че в Хьойландет вали?
— Може би. Зимата обикновено подранява там.
— Значи той трябва да се върне. Нали?
— Не. Ако той не бе подготвен да води война през зимата, изобщо нямаше да тръгне на път. Не мисля, че няколко снежинки могат да го уплашат.
Глупави снежинки. Гледах ги втренчено, сякаш те бяха виновни. Не можеха ли да паднат малко по-рано? Не можеше ли да падне толкова много сняг, че Дракан да се види принуден да отложи проклетата си война, преди изобщо да поеме на път?
Давин
Войниците
По-добре ли бе да бъда спасен от войници от Ордена на дракона, отколкото изобщо да не бъда спасен? Не бях напълно сигурен. Салан щеше да загине, ако не се върнех с помощ, ала можех ли да я поискам от войник на Дракан? Мисля, че той нямаше да я приеме, особено когато това означаваше, че Роза, Управителят на пристанището и останалите също щяха да попаднат във вражески ръце. Аз обаче вече бях казал повече, отколкото трябваше.