— Ами ще трябва да се научи — рече войникът, който стоеше най-близо до него. — Не можем непрекъснато да спираме за почивка, само защото той е твърде изнежен.
— И на децата им е трудно — рибарят явно не желаеше да мълчи. — Посред нощ е!
Войникът приближи коня си съвсем близо до рибаря.
— Как се казваш? — попита той.
— Обайн.
— Чуй сега, Обайн. Следващия път, когато си отвориш устата без позволение, ще ти отрежа ухото.
Упоритият рибар се втренчи ядосано във войника и понечи да каже още нещо, ала аз го дръпнах за рамото.
— Недей — рекох. — Той говори сериозно.
Рибарят, Обайн, продължи да гледа злобно войника, ала за щастие този път си замълча. Войникът кимна леко, доволен, че бе затворил устата на един непокорен пленник, и продължи напред покрай дългата върволица от хора, които вървяха с мъка през нощта.
Бяхме около четирийсет човека. Всички възрастни мъже от Арлайн, с изключение на двамата рибари, които бяха получили заповед да отплават към Залива на трола, и по едно дете от всеки дом. Най-малкото, едно момиченце, което висеше в чувал на гърба на баща си, не бе навършило годинка. То единствено от всички не се боеше.
На жените явно им бяха позволили да си останат у дома.
Друг въпрос бе обаче как щяха да оживеят без мъжете си и без изгорените лодки. За по-малко от осем часа войниците от Ордена на дракона бяха разрушили бита на жителите на Арлайн и променили живота им завинаги.
— По дяволите — промърмори Обайн, сякаш можеше да чуе мислите ми. — Проклети дяволи.
Краката ми пареха, сякаш горяха, ала останалата част от тялото ми трепереше от студ и изтощение. Коремните ми мускули също горяха, а и гърбът ми бе напълно изтощен. Скоро нямаше да остане нито един мускул в тялото ми, който да не ме боли.
Докато все още имах сили да говоря, попитах Обайн дали знае накъде ни водеха.
— Мисля, че в Баур Лаклан. Но има повече от един ден път до там, а с малките…
Баур Лаклан. Повече от един ден път. Помислих си, че все ще спрем някъде за почивка. Да поспим. Ех, сън. Само че войниците явно не възнамеряваха да ни позволят да отдъхнем, докато все още можехме да ходим. Защо бързаха толкова?
Или пък не бързаха. Може би им бе по-лесно да контролират изтощените мъже.
Когато паднах за пети път, дори войниците разбраха, че това не може да продължи. Един от тях ме ръгна с меча си и аз се опитах за последен път да се изправя, ала успях единствено да застана на колене. След това коремът ми се сви и се строполих отново.
— Рицарю!
Рицарят се върна назад с коня покрай колоната.
— Какво има сега?
— Не можем да го изправим на крака.
Рицарят спря сивия си жребец и ме погледна.
— Така ли? — рече той единствено. — Да не би отново да се преструва?
Войникът вдигна меч.
— Да?
— Не.
Сивият кон изпръхтя и рицарят го погали с ръка по шията, за да го успокои.
— Мисля, че графът иска да го види. Качи го на един от товарните коне. И го завържи добре. Не искам да изпадне някъде по пътя.
Събудих се и за миг помислих, че отново се намирам в Крепостта „Сагис“, в тъмницата с Маша и останалите. Сигурно защото цялото тяло ме болеше и бях толкова уморен, а и защото около крака ми имаше нещо, точно като веригите, с които ни оковаваха нощем.
Главата ми щеше да се пръсне от болка. Не ми бяха дали нищо да пия и гърлото ми бе толкова пресъхнало, сякаш бе висяло на тавана да съхне като риба треска.
Вода. Нямаше ли вода някъде наоколо?
Седнах с усилие. Не си спомнях как бях попаднал тук. Това бе обор или нещо подобно… Във всеки случай се намирах в една доста голяма стая. По пода имаше слама, на която можехме да лежим. В най-горния край на стените, точно под покрива, имаше няколко тесни… Човек не можеше да ги нарече прозорци, по-скоро — продълговати дупки. Можех съвсем ясно да видя късче небе, което точно бе започнало да просветляла.
Точно щях да се опитам да се изправя, когато си спомних, че кракът ми бе завързан. Затърсих с ръце в мрака. Около единия ми глезен имаше някаква дървена окова с много тънка верига. Леки вериги. „Колко удобно“ — помислих си аз горчиво. Така можеха да оковат населението на цял град, без да мъкнат със себе си няколко тона желязо.
Затворих очи за миг. Само главата да спреше да ме боли. А и останалата част от тялото ми. Не можех да мисля.