— Е, буден ли си?
Въпросът дойде от съседа ми, който явно бе забелязал, че се бях размърдал.
— Да. Има ли вода?
— Не. Дадоха ни по една чаша преди да заспим, но ти бе в безсъзнание.
Присвих очи и се опитах да различа чертите на лицето му.
— Обай?
— Да. А, и още нещо — благодаря. Този проклетник щеше да го стори.
В началото не можех да си спомня за какво говореше. Главата ми така туптеше от болка, че почти не можех да мисля за друго. След това обаче си спомних за войника и заплахата му.
— Със сигурност си по-красив с две уши — рекох аз. — А ако ще губиш кръв, най-добре ще е да е за нещо, което си струва.
— Ти не си от Хьойландет.
— Не.
Знаех, че си личеше по диалекта, на който говорех.
— Как се казваш?
— Давин. Давин Тонере.
— Аха. Момчето на Жрицата на срама, която живее с Кензи.
Кимнах, но осъзнах, че той не можеше да ме види в тъмното.
— Да. Но… Ще ти бъда благодарен, ако не го споменеш на войниците.
Той изсумтя.
— Можеш да си сигурен. Нема да кажа нито дума на тоя измет, преди да мога да са изплюя на гроба му.
Обайн бе войнствен мъж. Или поне в момента. Не можех да кажа дали е бил такъв и преди войската на Ордена на дракона да завземе града му и да раздели мъжете от жените им и семействата от домовете им.
Семейство…
— Имаш ли деца?
— Три — рече той. — Тези проклетници отведоха и най-голямата ми дъщеря. Маери. Тя е само на осем.
Маери. Внезапно си спомних, че и дъщерята на управителя на пристанището носеше същото име. Маери, която ми се бе усмихвала и ми бе наляла пълна чаша с пунш, макар да не можех да я платя. В този миг бях готов да разменя всичкия пунш на света за малко вода.
— Къде са децата? — попитах аз. Не можех нито да ги чуя, нито да ги видя.
— Не зная. Държат ги на друго място, а ако не слушаме… — Той се изплю, вместо да довърши изречението. — Проклетници. Само да носех ножа си за китове.
Слънцето едва се бе показало, когато те дойдоха и ни отведоха от обора. Изтощеното ми тяло започна яростно да недоволства, че отново трябваше да се раздвижи, но на мен ми бе напълно безразлично. Това означаваше, че най-накрая щях да получа нещо за пиене. Изгълтах три големи бокала преди да ме избутат от опашката при кацата с вода.
Все още бях бос и ходилата ми бяха жалка картинка. Бяха окървавени, подути и покрити с драскотини, които не си спомнях как бях получил. Но това не бе най-страшното. Не усещах няколко от пръстите си на краката. Знаех, че това говореше за измръзване, което в най-лошия случай можеше да доведе до гангрена и смърт. Салан често ни бе чел лекции за това, а и мама също. Студът в Хьойландет можеше да те убие.
Не разполагах дори с няколко парцала, които да увия около тях. Тънката ми риза едва смогваше да затопли премръзналия ми торс.
— Колко остава до Баур Лаклан? — попитах Обайн.
— Ден — рече ми той. — Ето. Вземи моите чорапи. Аз ще напълня обувките си със слама.
Бях толкова уморен, че за малко да се разридая като момиче. Човекът искаше да ми даде чорапите си. Това бе най-милото и хубаво нещо, което някой бе правил за мен откакто… Не знаех точно откога.
— Благодаря — рекох. — Няма да го забравя.
Той промърмори нещо — единственото, което чух, бе думата „проклетници“. При нормални обстоятелства щеше да отнеме години, преди мъж като Обайн да започне да гледа на мен като на нещо повече от обикновен жител на долината. Ала няма по-бърз начин да се сприятелиш с някого от общ враг.
Баур Лаклан се простираше в широката долина, точно както последния път, когато бях тук. Ала около него…
Бяха хиляди. Хиляди мъже, хиляди палатки, огньове, коне, фургони и оръжия.
— Да не би да са превзели града? — попита Обайн. — Можеш ли да видиш дали пушеците са обхванали и замъка?
Поклатих глава. Не се чуваше шум от битка, а и околността буквално гъмжеше от войници… Лаклан едва ли бе успял да окаже съпротива. А нашата малка уморена колона с белязания рицар начело премина напълно необезпокоявано през лагера, продължи напред през града и стигна до портата и двора, където през една ранна утрин се бях борил с Ивайн Лаклан, вярвайки, че бе подлъгал мама в засада и я бе пронизал със стрела.
Там спряхме, не защото някой се изпречи на пътя ни, а защото децата, които вървяха най-отпред, внезапно се разкрещяха и се опитаха да избягат.