— Кво става? — извика Обайн. — Маери, кво има?
Той си проправи път напред и клекна, за да избегне дръжката на копие, която точно щеше да се стовари отгоре му.
— Обайн, изчакай…
Той обаче не чуваше нищо друго, освен писъците на дъщеря си. Войниците започнаха да псуват, да раздават заповеди и да мушкат наоколо с копията си. Надявах се да използваха тъпата страна.
Аз също изкрещях най-грозните псувни, които знаех. Вече не виждах Обайн, но не можех да го оставя сам в беда. Той все пак ми бе дал чорапите си. Проправих си път напред, през неспокойната тълпа, минах покрай задницата на кон и един войник, който стоеше с гръб към мен.
— Назад! — нареди ми друг и замахна към мен с копието. Уцели ме в мишницата. Аз обаче се наведох и минах и покрай него.
— Обайн…
Едно уплашено малко момченце се удари в корема ми. Аз го хванах преди да продължи напред и да попадне под копитата на един кон и го вдигнах на скута си, както щях да постъпя със сестричката си Мели.
— Спокойно — рекох му аз. — Успокой се.
Той хълцаше, плачеше и се тресеше от страх.
— Звяр — изплака детето. — Там има звяр.
Звяр? Къде?
Там. Насред двора на замъка. Светлината от факлите падаше върху слабо сияещите люспи на едно огромно тяло, по-високо от това на кон и по-дълго от… по-дълго от цяла река. Поне така ми се стори в началото, ала туловището на звяра имаше начало и край — глава и опашка. И една воняща зейнала паст, пълна с остри зъби.
Знаех добре какво бе това, защото и преди бях виждал такива.
Насред двора стоеше един от драконите на Дракан.
Давин
Звярът
Дракон. В двора на замъка на Хелена Лаклан. Как бе възможно? Все едно да пуснеш кит в язовир, пълен с риби, или по-скоро змия в кокошарник. Това бе неправилно и опасно и… на този звяр изобщо не му бе тук мястото.
Момчето се притисна силно в мен и се опита да скрие лицето си под ръката ми.
— Звяр — прошепна то отново. — Звяр.
— Това е просто един дракон — рекох аз, като сам осъзнах колко глупаво прозвуча. — Виж, завързан е.
Наистина бе така — той бе привързан към една от здравите колони на Железния кръг с дебела верига. Чудовището съскаше по нас и не изглеждаше особено приятелски настроено, но точно в този момент не можеше нищо да ни стори.
На мен все още ми бе трудно да повярвам. Как бе успял да го доведе дотук, толкова далеч от Дунарк, и защо?
— Ей ти, с момчето, приближи се — извика един войник в ухото ми. Детето се уплаши още повече и нададе вик до бога. — И се върни в редицата.
Несъзнателно притиснах по-силно момченцето. В този миг обаче рицарят поведе своя сив жребец между дракона и групата уплашени деца, неспокойни коне и арлайнски рибари, които със сетни сили се опитваха да успокоят същите тези деца. Сивият кон изпръхтя и се опита да се обърне, но рицарят не му позволи.
— Спокойно! — извика той, а гласът му прокънтя сред стените на замъка. — Драконът е завързан. Нищо няма да ви стори. Не и докато се подчинявате на заповедите ми!
Това всъщност поуспокои малко тълпата. Децата продължаваха да хлипат и подсмърчат, а двама рибари лежаха на калдъръма. Единият имаше рана на крака, която обилно кървеше, а другият бе очевидно в безсъзнание. Не бях сигурен дали бе станал жертва на някой кон или копие.
— Тези, които не се подчиняват — рече рицарят, — ще станат храна на дракона. Тези, които ни служат вярно, имат запазено място в Ордена на дракона. И дори биха могли да се издигнат. До моя ранг например. Помислете си.
Никой не продума. Един от рибарите се изплю на земята и получи предупредителен удар с копие от един от войниците. На мен обаче тази песен ми бе ужасно позната. Напомни ми за крепостта „Сагис“, учителите и поученията на граф Артос. Послушанието бе всичко. Ако се подчиняваш, можеш да вечеряш редом до графа. Ако ли не… свършваш в тъмницата. Умреш ли там, ставаш храна на дракона. Да, Дракан бе научил нещо от дядо си.
— Децата ще бъдат настанени в отделна сграда. Първото хранене е подарък от графа на Ордена на дракона. След това трябва да изработите храната им. Децата, чиито баща, брат или чичо не служат на графа, ще плачат от глад.
Рибарите слушаха. Този, който се бе изплюл, изглежда вече съжаляваше за постъпката си. Зърнах за миг лицето на Обайн. Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото непокорен. Дали Дракан постъпваше така с всеки новозавоюван град? В такъв случай не бе особено странно, че войската му се разрастваше със скоростта на светлината.