— Виждам, че вече сте доста по-смирени отпреди — продължи рицарят. — Умно постъпвате. Пуснете сега спокойно децата на земята и последвайте Балайн. Той ще ви покаже къде ще се храните и живеете в началото.
Мина известно време преди да можем да продължим. Най-малките деца се бяха вкопчили в бащите или братята си. Рибарите наистина бяха разбрали. А драконът лежеше зад рицаря, дълъг и люспест, напомняйки им какво ги очаква, ако не се подчиняват. И така Обайн обясни тихо на Маери, че не може да остане с нея и че тя трябва да последва войниците и да прави каквото й кажат. Допълни още, че драконът няма да я нарани, докато се държи добре. Повечето рибари дадоха всичко от себе си, за да потиснат гнева си и да не уплашат още повече децата. Аз самият махнах ръцете на момченцето от врата си и го побутнах леко в посока към останалите деца. А омразата ми към Дракан се засили още повече.
— Насам — реч Балайн. — Надолу по тази стълба.
Мъжете тръгнаха. Един помогна на ранения, а двама други внимателно вдигнаха мъжа, който бе в безсъзнание. Някои от по-големите деца хванаха по-малките за ръка, а едно момиче на годините на Дина бе прегърнало бебето като кукла.
— Не, ти не — рече рицарят, когато понечих да тръгна след останалите. — Ти оставаш тук.
Спрях.
— Аз?
— Да, ти. Ти, който се опита да ме излъжеш и измамиш. Да не мислиш, че съм забравил.
Оковаха ме до дракона към една от другите колони на Железния кръг, които приличаха на забити в земята мечове. Драконът се намираше вътре в самия кръг, а аз бях отвън. Делеше ни ръждива верига, толкова ниска, че даже дете можеше да я прескочи. Дали и един дракон щеше да успее?
Не вярвах, че можеше да ме достигне. Сигурно искаха единствено да ме сплашат. Рицарят бе казал, че Дракан иска да говори с мен, което нямаше как да се случи, ако чудовището ме изядеше. Така че те не би трябвало да ме оковат някъде, където чудовището можеше да ме стигне. Нали?
В началото драконът изобщо не ме забелязваше. Бе доста хладно и той, като всички останали влечуги, бе ленив и муден. Лежеше в двора на замъка, така че покрай него непрекъснато преминаваха хора и коне. Вероятно бе разбрал, че те не всички са храна. Постепенно обаче чудовището осъзна, че до него стоеше човек, който не си тръгваше. Който всъщност не можеше да си тръгне. Драконът вдигна глава.
Аз се дръпнах назад, доколкото веригата ми позволяваше. Може би така щях да го накарам да се откаже.
Само че не се получи. Той се изправи внезапно и направи няколко крачки към мен с кривите си дебели крака. Чух как ноктите му се забиваха в чакъла. Звярът се спря за миг, когато стигна до веригата на Железния кръг. След това просто легна по корем и запълзя по нея. Аз се опитах да пристъпя още назад, но веригата не ми позволи. Можех да преместя само левия си крак.
Дали наистина можеше да припълзи отдолу?
Не. Не съвсем. Раменете му бяха твърде високи.
Аз си отдъхнах, бях спрял да дишам от притеснение. Не. Не можеше да ме достигне.
Това не се хареса на дракона. Той зина с огромната си паст и изсъска. Явно смяташе, че щом стоях толкова близо, без да се преместя, трябваше да представлявам драконска храна. Бледожълтите му очи ме гледаха втренчено. Можех да усетя вонята на леш, която го обграждаше.
Не за първи път се намирах толкова близо до дракон. Беше ми се случвало и преди, когато с Маша искахме да спасим Герик от леговището на драконите в крепостта „Сагис“. Тогава обаче всичко бе протекло много бързо и не аз лежах окован и безпомощен, а Герик.
„Ситуацията тогава бе съвсем различна“ — казах си аз. Драконът на Герик не бе завързан. Можеше да го изяде като едното нищо. Това обаче не се отнася за моя дракон сега. Той лежеше на земята, изпънал шия под ръждивата верига, без да може да продължи.
— Не можеш да ме стигнеш — рекох му аз колкото се може по-уверено, сякаш за да успокоя и сам себе си.
Звярът изведнъж заби крака в земята и понечи да се изправи. Веригата над раменете му се опъна, а брънките й и тежките метални колони заскърцаха. Можех да видя как мускулите на дракона се стягаха и се издуваха и част от увереността ми се изпари. Дали можеше да скъса веригата?
Не. Не успя. Ала когато опита още веднъж, видях как една от колоните започна да поддава, като дърво, което се мъчеха да изтръгнат с корените. Драконът също усети, че усилията му бяха постигнали известен успех. Той се хвърли напред като впрегнат кон и се напъна колкото сили имаше. Едната колона се накланяше все повече и повече и накрая падна на земята, проскърцвайки силно като стара ръждива желязна порта, която се отваря. Драконът разтърси тяло, като мокро куче, така че веригата се плъзна надолу по люспестия му гръб. Чудовището излезе от Железния кръг.